_Мамичко, мамичко, ще бъда послушна, кълна се. Никога вече няма да правя лоши неща. Никога. Ще се грижа за Брадли. Никога няма да се оплаквам. Ще нося пак само шестици. Ще слушам. Само нека това да спре. Накарай го да спре. Моля ти се, моля ти се, мамичко… Моля те, нека да се събудя!_
Тя усети, че е застанал край нея, може би на сантиметри или най-много на крачка, и я наблюдава. После седна до нея и матракът или възглавницата, върху която лежеше, потъна от тежестта му. Повдигна й се от мириса на одеколона му. Отново „Пако Рабан“. Зак ли беше това? Мислите й се запрепъваха. Дали беше същият човек от колата? Възможно ли е да са повече от един? Възможно ли е в стаята да има и друг човек, който я наблюдава заедно с него? Кой правеше снимките? Чуваше учестеното му дишане, което той се опитваше да възпре, почувства топлия му дъх срещу лицето си. Дъхът му миришеше на… „Спагетиос“*? Прииска й се да изключи сетивата си — да не чува, да не усеща мирис, да не чувства нищо. Искаше отново да потъне в мрак. Искаше да може да плаче.
[* Марка консервирани спагети с доматен сос и сирене. — Б.пр.]
Телевизорът отново прогърмя. _Помнете това! Ние ви наблюдаваме! Чисти ли са помислите и постъпките ви?_
После ръката му се пресегна и нежно отмести косата от челото й. Треперещите му пръсти бяха потни и топли.
— Шшшт, тихо, тихо, хубаво дете — произнесе Изчадието с напевен глас. — Вече си у дома. Тук е твоето място.
16
По-скоро вътрешният инстинкт подсказваше на Боби, че има нещо нередно. Нещо далеч по-сбъркано от случай на трудно дете от проблемно семейство, което не иска да се прибере вкъщи.
Никой не познаваше статистиката по-добре от него. На всеки четирийсет секунди едно дете в САЩ бе обявявано за изчезнало. Това са 800 000 деца на година; 2185 деца всеки божи ден. Повечето от тях — близо деветдесет и два процента — са деца, избягали от домовете си. Без съмнение, стряскащи цифри, докато не разбереш, че това са само децата, имали късмета да бъдат _обявени_ за изчезнали. Националната програма за обхващане на лицата, напуснали домовете си, предоставяше действителната бройка на избягалите — често наричани „изхвърлените“, защото никой не се интересуваше дали ще се приберат — някъде между 1,6 и 2,8 милиона на година.
При тези съкрушителни цифри нямаше да е прибързано да се заключи, че Илейн Емерсън беше избягала от къщи. Тя се вместваше в класическия профил: проблемно семейство, история на бягства от къщи и правонарушения на по-голямата сестра, семейна история на злоупотреба с алкохол и наркотици, отскоро понижаване на успеха и бягства от часовете, скорошно откъсване от приятелската среда и бурни взаимоотношения с родителите, единият от които е доведен баща. Изчезването й от къщи отнема на майката цели два дни да се разтревожи достатъчно, за да се реши накрая да съобщи за него — което, преведено на езика на ченгетата, означава, че невръстната Лейни не за пръв път решава да не се прибира у дома. Ако към това се прибавят и сексапилните снимки и уебстраницата, където хлапачката раздува за втория си баща, че е „задник“, а майка й „кучка“, и че иска „да се чупя, по дяволите“ от дома си, то класификацията на НИЦК за изчезнали непълнолетни става напълно оправдана. Погледнато чисто статистически, непълнолетната Илейн би следвало да прекрачи отново домашния праг в следващите дванайсет до двайсет и четири часа.
Но съществуваха другите осем процента. Точно те го тревожеха.
Боби разтри слепоочията си. Състезанието по скейтборд се беше прехвърлило от съседната улица точно пред прозореца на стаята на Лейни. Преценявайки особеностите на махалата, Боби реши, че поне двама-трима хлапаци бяха разпознали колите краун вик, таурус и гранд ам като специално прикритие и се бяха преместили да играят по-наблизо, за да разберат какво става. Може би знаеха за проблемите с Лиза Емерсън. Нищо чудно да знаят и за проблеми с Лейни. Набеляза си наум да говори с тях, щом приключи с компютъра.
От осемстотинте хиляди деца, обявявани за изчезнали всяка година, почти 69 000 — или осем процента — се класифицираха като „отвличания“. Семейните отвличания — когато единият родител замине с детето в нарушение на споразумението за родителските права — съставляваха осемдесет и два процента от тези случаи. Но 12 000 биваха идентифицирани като жертви на несемейни отвличания. Към тях се причисляваха случаите, когато детето е взето от познат или семеен приятел, или понякога — в по-редките и ужасяващи за широката публика случаи — от напълно непознат човек. Отмъкнати от училищни автобуси или хванати в оживени молове. Такива случаи моментално ставаха заглавия и задействаха разпространението на специален бюлетин за отвлечено дете, известен като сигнал за тревога „АМБЪР Алърт“*. При това с пълно основание. Макар стереотипното отвличане да е статистически рядко, то почти винаги е смъртоносно.