— Весо се появи току-що — съобщи Зо, надничайки в стаята откъм коридора, където беше изчезнал през последните десетина минути. — Тъпанарят се бил изгубил.
— Е, голям детектив, няма що — подхвърли Боби, без да вдига поглед от екрана.
— Бъди мил.
— Майната ти, ти бъди мил. Аз нямам нужда от мамини синчета или дубльори.
Зо поклати глава. Дипломацията беше като балансиране по опънато въже, а акробатиката не беше негова стихия.
— Е, свършваш ли тук скоро? Че имам билети за мача на „Делфините“ в четири часа.
— Само ще запиша някои неща. Ще се опитам да поговоря с някои от приятелките й, докато съм още в квартала. И с доведения баща. Искам да разбера що за птица е, по дяволите.
— Окей, брато. Ти си експертът.
Боби не се сдържа.
— Би ли казал това на шефа си, ако обичаш?
Зо пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Изчака доста време, преди да заговори:
— Не знам как се оправяш в — той огледа стаята — _тези лайна_ всеки ден. Всеки божи ден. Ще бъда честен с теб, Боби, приятелю. Не знам как го правиш. Особено след Кейти. Не знам как, по дяволите, изобщо функционираш. Все едно да се затваряш в някоя шибана стая за мъчения всяка секунда всеки ден и да се насилваш да гледаш лайнените й стени. Не е здравословно.
Той приседна на края на леглото и зачака, докато напрегнатото мълчание не накара приятеля му най-сетне да го погледне.
— Нито един от тези случаи няма щастлив завършек, човече. Нито един. Знаеш го по-добре от всеки друг. Ти ги връщаш у дома им, Пастире, това е истината, всичките тези… хлапета. Мъртви или живи, но ги връщаш вкъщи. Само че що за живот е това? Искам да кажа, що за кариера е това? Защото краят никога не е щастлив дори когато се очаква да е щастлив. И ти го знаеш. Тепърва ги чакат години на терапия — тези, които са успели да се върнат вкъщи. Работил съм с всякакви екипи в моята работа, както знаеш, по какви ли не случаи. Тежки престъпления, тероризъм, наркотици, организирана престъпност, какво ли не. И навярно съм се справял. Не казвам, че са били лесни, само че нали знаеш, когато работиш по убийства, работата си е гадна — кървища, мозъци и всякакви лайна, но поне знаеш, че човекът, заради когото работиш, е мъртъв. Искам да кажа, че няма никаква _надежда_ да го намериш жив. Потискащо е, има труп, да, да, да, но поне не ти изтръгват _надеждата_ от гърдите, както става при теб с тези деца. Отново, и отново, и отново. Искам да кажа, защо не погледнеш на промените, които Фокс иска да наложи, като на изход? Като на отдавна просрочен… знам ли… отпуск? Като шанс да продължиш нататък? Няма нищо лошо в това да изпишеш малко бумаги, да повозиш подпийнали губернатори, когато посещават града. Знам, че не го искаш. По дяволите, всички знаят — включително и директорът и всички костюмари в Талахаси*, както и шибаните феберейци — всички знаят, че никой не може да върши това по-добре от теб. Ти си най-добрият в тази работа, Пастире. Майната им на всички Весовци и Фоксовци, щом смяташ, че се опитват да ти извият ръцете, но поне заради Лу Ан и за да си запазиш разсъдъка читав, остави някой друг да се пробва, човече.
[* Талахаси — столица на щата Флорида, САЩ. — Б.пр.]
Боби не каза нищо. Крясъците и виковете от състезанието по скейтборд запълваха напрегнатото мълчание.
— Виж, ако искаш, ти разпитай онзи тип — отвърна той накрая. — Вече знам, че е капут, и не искам да влиза тук.
Сетне отново насочи вниманието си към екрана.
Зо изпусна бавна въздишка.
— Както кажеш. Ще те чакам отвън, когато бъдеш готов.
Когато излезе, Боби се облегна на стола и разтри уморените си очи.
_Не всички. Не връщам всички в дома им, Зо. Точно това е проблемът. Ето защо вече не мога да спя. Не връщам всички вкъщи и двамата го знаем…_
Той отвори мобилния си телефон и набра телефонен номер.