— Информационен център за изчезнали деца. Кабинетът на Травис.
— Здравей, Травис. Обажда се Боби Дийс от Маями.
— Здравей, агент Дийс. От доста време не съм те чувал. Мислех, че вече не работиш по тези случаи откакто, сещаш се, след онова, което, хм… се случи… — Изречението на Травис секна, когато със закъснение се усети, че не беше добра идея да подхваща темата.
— Не вярвай на всичко, което чуеш, Травис. — Боби се изправи в стола. — Жив съм и си гледам кефа тук, в Република Конч*.
[* Република Конч — просъществувала за символично кратък срок република в Кий Уест, Флорида. — Б.пр.]
— Радвам се да го чуя. Иначе добре ли си, Боби?
Боби пренебрегна въпроса, защото и безмозъчен идиот не би го задал, ако знаеше през какъв ад беше преминал през последната година.
— Виж, Травис — смени той темата, насочвайки пръст към двете разпечатани снимки на Илейн Емерсън на бюрото.
Преди и След. Зубрачката и Лолита. Преувеличено или не, през годините се беше научил да се вслушва в интуицията си. Единственият партньор, който никога не го беше подвеждал.
— Трябва ми помощта ти да пуснем Обява за изчезнало дете за Илейн Луиз Емерсън. Бяла, пол женски, дата на раждане 27.08.96…
17
— Значи нямате представа къде може да е? — попита Боби слабичкото момиче с грива от тъмноруси мокри къдри.
От небесносиньото антре, където беше застанал, се виждаше сводест вход към кухнята. Върху кухненския плот бяха натрупани найлонови пликове с продукти от магазина и нещо се вареше върху печката. Къщата миришеше на варено месо с лук.
— Н-не — отвърна хлапачката, докато триеше косата си с плажна хавлия с щампа на Скуби Ду.
До нея стоеше нейното копие по абсолютно същия бански костюм и шорти и клатеше глава.
— Майка й се обади да я търси у нас снощи към единайсет часа — додаде госпожа Уебър с намръщено изражение. — Казах на Деби, че според мен момичетата не са виждали Илейн от няколко седмици. Те бяха при баща си през уикенда, а тази сутрин са ходили на плуване и току-що се прибраха.
Тя разтри раменете на Мелиса или на Ерика. Боби не можеше да ги различи.
— Да не е избягала? Това ли е?
— Смятате ли, че може да е така? — контрира я Боби.
Госпожа Уебър вдигна рамене.
— Майката на Илейн просто е различна от мен като родител, така да се каже. По-голямата сестра е напаст, ако ме разбирате. Напаст. Дрога и момчета. Ето защо не ми е приятно момичетата да идват у нас. Нямат надзор. Илейн е много мила, но…
Боби чакаше.
— Крушата не пада далеч от корена, казвам аз.
— Мамо! Лейни не е такава! — запротестира едното от момичетата.
— Маамоо! — изимитира я госпожа Уебър. После додаде меко със скептичен поглед към Боби:
— Ще видим.
— Добре, обадете ми се, ако вие или момичетата, или техните приятелки се чуете с нея. — Боби й подаде визитката си. — Или ако случайно се сетите коя може да е тази Карла или Карън. Каквото и да е. Тук е записан номерът на мобилния ми.
Той се обърна към близначките:
— Докато не съм забравил, разменяте ли имейли с Илейн?
Дори кимането им беше синхронно. Странно е да имаш две приятелки, които са еднакви във всяко отношение, помисли си Боби. Това може да бъде фантазия на възрастен мъж, но за едно хлапе идва малко в повече; винаги ще е малцинство.
— Мога ли да получа от вас имейл адреса й? Майка й не го знаеше.
Госпожа Уебър подбели очи.
— Разбира се. Адресът е LainBrain96@msn.com — каза момичето с хавлията.
— Благодаря. Вашата друга приятелка, Моли — отбих се у тях, но нямаше никой.
— Баба й почина. Тя е в Ню Мексико — информира го Скуби Ду.
— Небраска — поправи я сестра й.
— Не. Нещо Ню беше.
— Ню Йорк? — допусна госпожа Уебър. — Ню Джърси?
Първото момиче повдигна рамене.
— Може би. Тя ще остане там до понеделник, мисля. Или май до вторник.
— Има ли мобилен телефон?
— Да, ама я хванаха, че пише съобщение по време на лабораторното упражнение в петък. И госпожа Рор й го взе и каза, че няма да й го върне чак до сряда след часовете.
— Какъв е номерът й?
— 954-695-4229.
— Един последен въпрос. Лейни има ли си приятел? — попита Боби.
Момичетата се разхилиха смутено.
— Не.
— Тогава още един последен въпрос: тя харесва ли момчетата?
— Ами, да, не е лесбийка или нещо подобно.
— Ерика — сгълча я госпожа Уебър.
— Но няма гадже. Нашите момчета са идиотчета. Тя си пада по Робърт Патинсън — завърши Мелиса.
Боби пъхна бележника в джоба на якето си.
— Добре. Благодаря, че ми отделихте от времето си, момичета.
Едва прекрачил прага на външната врата, тя се затръшна шумно след него. Амилия Уебър искаше да прекъсне връзката на всякакви лоши бацили с дъщерите й. Ченге на вратата й в неделя следобед, което разпитва за приятелката на дъщерите й, не се вписваше в родителския план.