„Катрин «Кейти» Ан Дийс.
Дата на раждане: 13.08.92.
Изчезнала от: Форт Лодърдейл, Флорида
Дата на изчезване: 20.11.08.
Възраст при изчезването: 16 години, 3 месеца.“
Заглавието с червено мастило в горната част на листа гласеше: „изчезнала/избягала непълнолетна“
Боби целуна малкото си момиче за лека нощ, изгаси светлината и се запъти към дома.
20
— Телефонът не дава сигнал — каза агент Клинт Форчън, криминален експерт в ПАФ. — Не дава сигнал или е изключен.
— Майка й казва, че вечно забравяла да го зареди — отвърна Боби в мобилния телефон, спирайки на светофара.
— Значи има някакво обяснение. Никакъв сигнал. Не хваща сигнала от предавателя.
Боби отпи глътка кафе.
— Откога е последният разговор? Входящ и изходящ.
— Изчакай така — отвърна Клинт през стиснати устни, явно захапал цигара както обикновено.
Чу се шумолене на листове.
— Ето. Последният изходящ разговор е от двайсет и трети октомври, седемнайсет и трийсет, с 954-695-4229. Продължил е четирийсет и пет секунди. Какъв ден беше двайсет и трети? Петък?
— Да.
— Последният входящ разговор е от номер 954-914-5544. И той е от двайсет и трети. Получен е в седемнайсет и петнайсет, продължил е две минути. Имам разговорите назад до втори октомври, когато е краят на последния абонаментен срок.
— А текстови съобщения?
— Има. Само че ще се озориш с тях. Мога да ти пожелая успех. Трябва да наемеш някоя хлапачка да ти преведе кодираните съкращения. — Клинт се разсмя толкова силно, че чак се разкашля.
Боби затвори очи. Все едно го бяха пронизали в гърдите.
— Да.
— Какво е това момиче? Избягала?
— Така изглежда.
— Е, аз казах на Кенди, моята връзка във Веризън, че вероятно е отвличане. Много спешно. Ето как успях да измъкна тези щуротии толкова бързо. Ще се вкисне, ако не види нищо по новините довечера.
— Оценявам помощта, Клинт. Просто не исках да чакам една или две седмици. А и всичко е възможно. Пуснах Обява за изчезнало дете за хлапето.
— Не каза ли, че е избягала?
— Може да е това, но нещата не ми изглеждат съвсем точни.
— Е, тогава провери, Пастире.
„Пастира“ беше много, много стар прякор на Боби, който той не искаше да чува повече. Но е трудно да обясниш това на хората, без да отвориш още една консерва с червеи.
— Благодаря, Клинт.
— Някакви новини за твоето хлапе?
По дяволите. Консервата се разсипа и червеите се загърчиха по пода. Трябваше да очаква този въпрос; задаваха му го, кажи-речи, на всеки два дни.
— Не. Нищо ново. Благодаря, че попита.
Беше трудно да се повярва, че е изминала почти година от онзи злощастен петъчен следобед, в който Кейти не се върна от училище — дъждовния ден, точно една седмица преди Деня на благодарността, в който животът изгуби своя смисъл. Оттогава всеки божи ден възкресяваше в паметта си всяка секунда от караницата, която той и Лу Ан имаха с нея, преди тя да напусне дома — какво би могъл да направи по друг начин, какво е трябвало да направи по друг начин. Защо не го е направил. Онази нощ Клинт измъкна заради него разпечатките от мобилния й телефон. Както и за следващите месеци, в случай че Кейти включеше телефона си.
— Хей, ако имаш нужда да ти свърша някаква работа, аз съм насреща, Боби.
— Да, оценявам това, Клинт. Виж, ще мина през офиса днес следобед, за да взема и останалите телефонни разпечатки.
— Онзи новият от Пенсакола, Весо, при теб ли работи в момента? Мога да ги оставя при него, ако ще се виждате днес. Онзи, дребосъка. Много нависоко си вдига панталона. Дано да не страда от наполеонов комплекс.
— Не съм се запознавал с него — произнесе сдържано Боби.
Очевидно вчерашният задушевен разговор със Зо не чинеше пукната пара — Весо продължаваше да се мотае като муха без глава. — А и нямам такова намерение, Клинт. Просто ги остави на бюрото ми.
— Обещах на Кенди съдебна заповед.
— Като стана дума — отвърна Боби, спирайки колата на свободно място за паркиране, — кажи на Весо да ти издейства съдебната заповед. Поне да се намира на работа.
Клинт отново се разсмя.
— Става.
Прогимназията „Соуграс“ беше толкова наблизо до Евърглейдс, че Боби очакваше едва ли не да види алигатори да се разхождат летаргично между люлките из парка, пълен със стотици деца, или да се вмъкват през двойната училищна врата. Хлапетата бяха навсякъде. Все едно да подслушваш телефон, помисли си той, улавяйки откъслечните им разговори по пътя: _Толкова тъпо беше на кънките в събота… Меган казала на Алексис, че братът на Джоан бил перверзник и сега тя не ще да говори с… Сизър са го наказали да не излиза, защото казал на баба си да го духа и сега…_ Звънецът би точно когато стигна до коридора с учителската стая. Десетки тела се пръснаха в разни посоки и само след трийсет секунди из белосаните коридори се възцари мъртва тишина.