— Кои са всички тези хора? — запита смутено Вайълит Кюзано.
— Откъде да знам, мамо — отвърна Зак, като сви рамене. — Съученици, хора, с които съм се запознавал онлайн. Приятели, нали разбираш.
Боби прегледа бързо уебстраницата. Нямаше ЛейнБрейн. Нямаше и препратка към Илейн, Моли или Лиза, или всяко друго име, което се срещаше в майспейс на Лейни.
Нямаше снимки на Лейни или на приятелките й.
— И това ли е твое? — попита той намръщен, като кликна върху профила с Ролинг Стоунс на Зак от Джупитър, който играел футбол, баскетбол и бейзбол и свирел на китара.
— Не — каза хлапакът и заклати глава. — Не е мой и не познавам такъв човек. Нито това момиче Лейни, за което ми говорите.
— Къде беше в петък вечер? — попита Боби.
— Зак — предупреди го баща му.
Зак взе да поглежда ту към баща си, ту към майка си.
— Аз… аз… не знам. Бях… Чакайте! Бях на онази екскурзия, помните ли? Взехте ме от училище в единайсет часа, когато автобусът се върна. Ние — госпожа Грейнджър, която води класа по наука — ходихме до Кейп Канаверал да разглеждаме космическия център. НАСА, нали разбирате?
— Точно така! — извика майка му напълно зашеметена. — Ти беше на екскурзия!
— Дори не е бил вкъщи — отвърна простичко бащата. Макар и облекчен, гласът му продължаваше да съдържа предупредителната нотка „не си играйте с мен“. — Не е бил синът ми — добави той с усмивка.
Сякаш Боби не се беше досетил сам.
22
Щом седна зад кормилото на своя гранд ам, Боби изгълта набързо две таблетки пепсид* с малко горещо кафе и подкара към входния надлез на магистрала I-95 в южна посока. Болката в стомаха му беше в разгара си и той потупваше с юмрук гърдите си, престроявайки се в лявата лента. Познаваше отлично това усещане. Интуицията му крещеше, че нещо не е както трябва, че има нещо ужасно сбъркано…
[* Лекарство против язва на стомаха. — Б.пр.]
_Графичните снимки на местопрестъплението бяха подредени старателно върху бюрото му, заедно с трите прозрачни плика с веществени доказателства, запечатани с червени лепенки, които беше взел тази сутрин срещу подпис от касата за съхраняване на доказателствата. Той прокара пръст по гладкия ръб на плика, съдържащ смачкан, изпръскан с кръв кондом марка „Троян“, притискайки мобифон между бузата и врата си._
_— Успокой се, Красавице — произнесе той в телефона._
_— По дяволите, Боби, десет часа е, а тя още не се е прибрала! Аз… Повече не издържам, наистина не издържам! — отвърна Лу Ан с разтреперан глас._
_Представи си я как крачи напред-назад и навива кичур руса коса на тънкия си пръст. Лу Ан винаги правеше това, когато беше притеснена._
_— Къде каза, че отива след училище? — попита Боби. Той разтърка очи и метна плика с вещественото доказателство в кашон с надпис „Щатът срещу Маркъс Стол“._
_— В библиотеката. Заради някакъв проект. По социални науки. Пуснах я да отиде, въпреки че беше наказана да не излиза. Само че трябваше да се е върнала преди часове!_
_— Ти провери ли там?_
_— Затвориха библиотеката преди два часа._
_— Може да е отишла с Лили у тях. Може майката на Лили да ги е взела с колата._
_От отсрещната страна на бюрото Зо попита само с устни: „Какво става?“. После отхапа от бъргъра си. Боби поклати глава._
_— Обадих се там, Боби. Лили е отишла в библиотеката заедно с Далия, не с Кейти. Кейти не е била там._
_Той започна да прибира докладите и снимките от местопрестъплението в специалната папка._
_— Може да е с…_
_— Недей! Дори не го споменавай!_
_— Ще трябва да му се обадя, Лу Ан._
_— Ще я убия. Дано да няма късмета да е с него. — Тя се разплака._
_— Добре, добре, Красавице. Успокой се. Провери пак на мобилния й — произнесе той, тикна папката под мишница, грабна куфарчето си и изхвърча покрай Зо и останалите си колеги от стаята на оперативния отряд._
_Вземаше по две стъпала наведнъж, а стомахът му гореше, сякаш бяха излели киселина през гърлото му. Нещо лошо се бе случило. Усещаше го. Той бутна вратите към фоайето на Регионалния оперативен център Маями._
_— Връщам се вкъщи. Прибирам се, скъпа._
Полуремаркето в средната лента зад него наду клаксона. Боби се озърна към профучаващите отстрани коли. Пак се беше отнесъл. Натисна газта, насилвайки се да се съсредоточи в настоящето. „Дай си време, Робърт“ — беше му казал психоаналитикът на Лу Ан на първия му и последен сеанс при него, докато онзи седеше потънал в шефско кожено кресло, с покровителствена усмивка на тънките си устни. „Времето просто лекува всички рани.“ Идеше му да го фрасне. Де да беше толкова просто. „Дай си време и всичко ще мине.“ Всяка нощ беше по-дълга от предната; всеки ден водеше емоционална битка за оцеляване. Неизвестността беше истинският ад. Беше работил в отдел „Престъпления срещу деца“ прекалено дълго, за да е наясно как изглежда възможно най-тежкият сценарий. Това беше далеч по-мрачна реалност и от най-страшния кошмар, който доктор „Дай си време“ можеше да си представи.