Той отпи от кафето, а мислите му се върнаха към Илейн Емерсън. Въпреки че се налагаше да затвърди обиколката си с посещение в гимназията „Джупитър“, вече знаеше, че Закари Кюзано не лъжеше. Хлапакът не беше чувал, още по-малко пък беше срещал Лейни. Значи или той не беше седемнайсетгодишният Зак от Джупитър, който играе гимназиален бейзбол, баскетбол и е капитан на отбора по футбол, и дрънка на бас китара, или…
Такъв човек не съществуваше.
Това поставяше куп други въпроси. Но дори и да беше така, дори и този ЕлКапитан да се окажеше интернет фантом, все още липсваха доказателства, че Лейни се е срещала с него. Или че секси снимките, които беше направила, бяха предназначени за него. Хлапетиите чатеха в мрежата със стотици, понякога хиляди хора от цял свят. Хора, чиито пътища никога не бяха пресичали извън връзката по интернет.
Беше почти единайсет часа, когато се прибра вкъщи. Нила, австралийската овчарка мелез на Кейти, го посрещна на вратата с прозявка и протягане, последвани от няколко целувки и махвания с опашка. Нила беше оцеляла жертва на хуманното общество — Кейти я бе спасила от смъртната присъда още като малко кутре. Беше си я избрала измежду цяла дузина тъжни, жални очи като подарък за рождения си ден и Нила никога не забрави това. От момента на донасянето й вкъщи Нила стана нейното куче. Играеха заедно, плуваха заедно, спяха заедно. Дори когато Кейти порасна и взе да се интересува повече от приятелки, момчета и купони, отколкото от гонитбата с кучето до края на басейна, Нила беше до вратата — точно както тази вечер — в търпеливо очакване Кейти да си дойде отново у дома.
Лу Ан беше на работа от седем сутринта, тъй че сигурно бе глътнала хапче ксанакс* и моментално бе заспала.
[* Лекарство с успокояващ ефект върху нервната система. — Б.пр.]
— Хайде, момиче, ела да хапнем салам — прошепна Боби и се запъти към кухнята, следван по петите от Нила.
Мобилният иззвъня точно когато изваждаше колбаса от хладилника.
— Дийс.
Беше Зо.
— Пусни си телевизора.
В този момент в кухнята влезе Лу Ан по пижама.
— Здравей, Красавице — каза меко Боби. — Мислех, че вече спиш.
— Трябва да видиш това — отвърна тя и включи кухненския телевизор.
На екрана Деби Ламана, майката на Илейн, бършеше сълзите от страните си.
— … помолих ги да потърсят ФБР, разбирате ли? — Боби позна розовото одеяло, върху което седеше, както и филмовите плакати зад гърба й. — Всички полицаи ми казаха да си наема частен детектив, ако искам да я намеря. Представяте ли си? Частен детектив? Не ме питайте какво прави полицията. Нищо не прави! Абсолютно нищо!
— Дебра Ламана иска само да открие детето си — съобщи красивият репортер с катраненочерна коса и пронизващ поглед на сините си очи; оформените му вежди бяха събрани като буквата „V“ в израз на загриженост. — Едно малко момиче, което обича приятелките си, плюшени мечета, семейството си…
Той направи жест към филмовия плакат от „Здрач“ зад гърба си със снизходителна усмивка:
— … вампирите и любовните истории. Засега никой не иска да помогне с информация. Тя е едно от стотиците избягали от дома си деца във Флорида, чиито списък Канал Шест откри в уебстраницата на Правозащитната агенция на Флорида.
След това картината показа фоайето на Регионалния оперативен център в Маями.
— Тук, в централата на ПАФ в Маями, цял отряд от специални агенти води разследвания по така наречените „Престъпления срещу деца“. За да бъдем точни, тези престъпления включват изчезналите и експлоатирани деца. — Репортерът пристъпи към стъклена витрина на стената; на нея, освен постерите „Търси се“ на ФБР и ПАФ бяха изложени като монтаж описания със снимки на изчезнали, застрашени и избягали деца към настоящия момент. — Точно тук, във фоайето им, са изложени снимките на някои от изчезналите непълнолетни.
Камерата се местеше по лицата им и имената бяха прочитани на глас:
— Ива Уокет, Шаная Дейвис, Валъри Гомес, Катлийн Томас, Гейл Сампсън, Никол Крупа. Има много други, които не са показани тук, във фоайето, но са изброени в списъка на изчезналите в уебсайта на ПАФ. Десетки и десетки изчезнали тийнейджъри само тук, в Южна Флорида. От някой от съседните ни дворове. Някои ги няма от месеци, други — от години. И никой не ги търси. Вече можем да добавим още едно име към този списък. Само че този път майката, която е изтърпяла достатъчно, е решила да говори открито.