Той вдигна снимката на Лейни от пети клас — с очила, седнала прилежно на чина си.
— Това е тринайсетгодишната Илейн Емерсън. Дебра Ламана може само да чака и да се надява. Да се надява, че може би Лейни, както я знаят нейните приятелки и семейството й, е по-важна от десетките други деца, които Правозащитната агенция на Флорида е зачеркнала и отписала. Аз съм Марк Фелдинг, който предава за Канал Шест на телевизия WTVJ.
— Кучият му син… — не се стърпя Боби.
— Аз ще направя кафето — каза тихо Лу Ан и взе плика с дънкин донътс.
— Да влезе убитият — рече Зо с шумна въздишка, преди Боби да довърши изречението си. — Кажи на Лу Ан да сложи голяма кафеварка. Идвам у вас. Мисля, Пастире, че лайното току-що уцели вентилатора.
23
Той се наведе напред с прикован в телевизора поглед. Даваха го по новините! Не кои да е новини, а късните! Най-гледаните! Погледна часовника си и разтърка грапавата си брада. Беше едва единайсет часа и седем минути. Може би не точно _топ_ новината, но една от най-важните! Успя!
Отпи от топлото мляко и поглади коремчето си. Замисли се колко ли хора гледаха новините. Стотици, хиляди? Определено. Даже много повече — няма защо да скромничи в момента. Милиони! В момента милиони хора седяха в леглата си и гледаха това жалко подобие на майка, която циври за дъщеря си, за която само преди две седмици не даваше пет пари, и се вайка какво й се е случило, къде е отишла, защо е избягала, дали не е мъртва. Реве, за да изстиска още няколко секунди известност, а нищо чудно и да прави запис, за да обсъжда с приятелките си как е изглеждала пред камерата.
Сетне камерата бавно обходи преддверието на ПАФ, спирайки се на другите хубави детски лица.
Той се отпусна в креслото си. Имената бяха без значение. Но тези… лица. Запечатваше в паметта си всяко хубаво лице. Всяка подробност, всяка извивка, черта, трапчинка, всяка невинна бенка, попаднала на точното си място.
Усети, че се възбужда само при мисълта какво бе извършил, и притвори очи. Потта започна да избива по челото и тила му и той облиза пресъхналите си устни, а ръката му се стрелна към панталона. Със свободната си ръка стискаше дамаската на страничната облегалка и я усукваше с лепкавите си треперещи пръсти.
_Не, не, не._ Не по този начин. И не точно в този момент. Той отвори очи. Предстоеше му работа. Не и преди да е изгубил перфектната картина в ума си. Изправи се в креслото и се пресегна към платнената чанта с четки за рисуване, поставена върху страничната маса до него.
На телевизионния екран проблесна снимката на хубавата му малка принцеса. Само дето не беше тя. Той се намръщи и тикна плика с четките в задния джоб на джинсите си. Лейни беше много, много по-хубава от тази. Беше се нагласила така заради него. Искаше да бъде сигурна, че е специална. Различна от останалите.
Кадърът свърши, музика извести рекламната пауза. Той се изправи и отнесе празната чаша от мляко и чинийката от бисквитите до мивката. Затананика телевизионната мелодия, докато изплакваше чинията и чашата и ги поставяше да съхнат. После изключи телевизора и се пресегна към кутията с класически комплект скицник, статив и триножник, поставена до вратата на мазето.
В този момент чу гласа й — висок и носов, раздиращ приятната тишина.
— _Неее… Някой… Моля ви…_
Той затисна ушите си с ръце. Трябва да слезе долу и да прекрати това. Целият този шум, шум, шум, _шум_! Беше малко разочарован, без съмнение. Шибаната перфектна картина беше започнала да се разваля. Както една съвършена червена ябълка върху рафта не може да остане вечно такава, а започва бавно да гние първо отвътре, докато кората й потъмнее и вътрешността й се превърне в скапано, безвкусно пюре. Раздразнен, той мушна статива под мишница и стисна дръжката на вратата към мазето. Отвън неговата малка принцеса все още изглеждаше съвършена, здрава и червена, но отвътре вече стенеше, хленчеше и се вайкаше.
Изгниваше.
Гадна работа. Хубавите никога не изтрайваха дълго.
24
— Защо не е издаден бюлетин „АМБЪР Алърт“, агент Дийс?
Тренировъчната зала в Регионалния оперативен център беше пълна едва до половината с репортери, но всички погледи бяха насочени към специален агент-инспектор Боби Дийс, застанал колкото е възможно по-далеч от регионалния директор, Трентън Фокс, антуража му от послушни подчинени и половината значки от полицейското управление в Корал Спрингс, на импровизирания подиум за пресконференцията. Целият предобед беше протекъл в спешни заседания за „овладяване на положението“, ръководени от хора, които си нямаха понятие от процедурите при изчезнало дете, за да завърши по обед с пресконференцията, която Боби нито препоръчваше, нито желаеше да участва в нея. Беше се надявал, че въпросите ще бъдат задавани към Фокс, който обичаше медиите и пое командването веднага щом стъпи на подиума, но и тук късметът не беше на негова страна.