И, разбира се, снимката.
Тя се взря в образа си на екрана. Стига толкова. Ако продължи с размишленията, никога няма да го направи. Затвори очи, изрече молитва и кликна с мишката. Малкото пликче на монитора се затвори.
„Съобщението ви е на път.“
Мобилният телефон в задния й джоб забръмча и Гуен Стефани запя с дрезгав глас „Сладко спасение“. Беше Моли. Лейни изпусна дълга, стаена въздишка.
— Здрасти, Ем!
— Изпрати ли я? — попита възбуден глас.
Лейни въздъхна и падна по гръб на леглото.
— Най-сетне, да!
— И?
— Още не съм получила отговор. Току-що я пратих, преди има-няма две секунди.
Моли Броснан беше най-добрата приятелка на Лейни още от детската градина и всички — учители, треньори, приятели и родители — казваха, че ако поне малко си приличаха, сигурно щяха да са близначки. Толкова близки бяха. Или поне до неотдавна. Не беше случайност, че Моли звънна точно в момента, когато Лейни кликна „изпрати“. Това се случваше постоянно — Моли да си мисли каквото мисли тя и обратното. Ето защо тази година й се стори толкова непоносима. Независимо какво казваше майка й, различните училища си означаваха различен живот. Тя събра мъха от рунтавата възглавница с цвят на зелено извънземно.
— Толкова ми е нервно, Ем.
— Защо се забави толкова с изпращането?
— Защото съм шубе.
— Да ми звъннеш веднага щом той се обади, Лейни.
— Добре, да. Какво мислиш, че ще си помисли той?
— Вече ти казах. Изглеждаш яко. Сериозно. Той ще падне.
— Не ти ли изглеждам дебела?
— Моля!?
— А тъпо?
— Де и аз да изглеждах така тъпо.
Лейни се изправи и седна, поглеждайки към компютъра в другия край на стаята.
— Ако не ми отговори в най-скоро време, Ем, направо ще изперкам! Вече откачам от чакане.
Внезапно топката на вратата на спалнята започна бясно да се върти.
— Лейни!
— Изчезни, Брад! Сериозно говоря! — изкрещя Лейни. — Махай се от стаята ми!
— Забранено е да затваряш вратата! И да я заключваш! Заповед на мама!
— Хайде иди да й кажеш, смотаняк бъбрив! Добре ще ти се отрази, _само че я няма_! Нямам търпение да й кажа, че си играл на видеоиграта, което ти е забранено, преди да си си написал домашните! — извика тя и се тръшна ядосано по гръб на леглото.
— Това пикльото ли е? — попита Моли. — Какво търси в твоята стая?
— Не е в стаята. Говори ми от външната страна. Чувам го как диша в цепката. Жалко, че нямам спрей срещу насекоми. — Лейни стисна очи. — Едвам го трая, Ем, кълна ти се!
Моли също имаше по-малък брат, но нейният беше готин. През повечето време.
— Какво е направил тоя път?
— Пак ми е ровил из книгите. Нарисувал е мустаци на всички герои от комикса ми „Бети и Вероника“ и ги е съсипал. До един. Такова е говедо!
— Каза ли на майка си?
— Да бе, и всичко веднага ще се оправи! Моля ти се. Сигурно сама му е дала комиксите и маркера, защото „на горкото му е скучно“. — Тя седна и се пресегна за шишенцето с лак за нокти, оставено върху кашона, който служеше за нощно шкафче.
Разтръска го и се зае да лакира ноктите на краката си.
— Трябва да й кажеш — настоя Моли. — Не може така да ти рови в нещата.
— Няма я вкъщи. Още не се е прибрала от работа.
— Ами Тод?
Тод беше вторият й баща и там случаят беше съвсем друг. Ако майка й просто глезеше Брадли, то Тод не криеше предпочитанията си, което си беше логично, след като Брадли беше тяхното дете, а тя не.
— И той не се е прибрал още, слава богу. Аз съм детегледачката. — Лейни погледна намръщено към вратата. — Не че той изобщо ще ме чуе.
— Детегледачка? Браво бе! Значи ти отговаряш. Мама каза на Шон, че физическото наказание не е незаконно във Флорида, което ще рече, че може да използва четката си за ресане по задника му, а ти можеш да нашариш Брадли с каиш. — Двете момичета избухнаха в смях.
— Ако принцът получи дори едничка синина по млечнобелите си задни части, няма да ми позволят да излизам чак до гимназията. Чудо голямо, просто ще го _игнорирам_, докато ми диша във вратата като _пълен откачалник_!