_Последва дълго, ужасно мълчание._
_— То си е така, Зо — произнесе тихо Боби, като погледна през вратата на кабинета си към усмихнатите детски лица на таблото; това вече не бяха снимки на нечие чуждо дете. — Животът ми вече е ад…_
Слънцето вече се скриваше на запад. Уморените футболисти бяха влезли вътре. Мажоретките бяха престанали да играят упражненията. Оттатък улицата до другата пресечка лампите на верандите започнаха да светват една по една. В няколко къщи вече имаше запалени фенери за Хелоуин, а по зелените, осеяни с листа ливади изникваха грамадни надуваеми вещици и призраци. Хелоуин беше само след няколко дни. Почти беше забравил или си налагаше да не си спомня детската радост на този празник, който му беше любим. Не толкова отдавна Кейти беше принцеса в бляскав костюм на Спящата красавица, която пристъпи прага със замаяна усмивка без предни зъби, размахвайки чантата за „беля или почерпка“. Той ритна оградата и се обърна отново към колата и опразващия се паркинг. Не беше по-близо до отговорите от вчера. И по двата случая.
— _Но защо някои избягали деца, като собствената ви дъщеря, агент Дийс, получават пълно разследване на гърба на данъкоплатците, а други, като Илейн Емерсън, получават само формални обаждания до моргата и болниците?_
Думите на нахакания репортер от вторник не спираха да звучат в главата му през целия ден. За кого се мислеше той, по дяволите? Може би сам си го беше навлякъл — изчезването на Кейти беше задействало Обявата за изчезнало дете и бе довело до заглавие в „Хералд“. Всеки журналист от медиите на Южна Флорида знаеше, че тя беше избягала. Дори списание „Пийпъл“ помести актуализирана статия в рубриката „Куриерска чанта“. А репортерът имаше право, колкото и мъчително да бе да го чуе. Защо се стигаше дотам да има яростни оплаквания, че някои избягали деца са в приоритетен списък на отдела? Защо статистиката за решаването на техните случаи беше толкова страшна? Защо имаше толкова много малолетни, чието изчезване дори не се съобщаваше? И защо това беше някак си приемливо?
Дотук деветнайсет момичета, за които има едно и също общо описание.
Мобилният му иззвъня, докато се качваше в колата.
— Дийс.
Беше Зо.
— Здрасти, Боби, чуй това. Седя си на бюрото в службата и се каня да тръгвам към къщи, когато, не щеш ли, дежурният ме свързва по телефона с един човек, който за твоя изненада търсеше теб.
— Какво? Кой?
— Намаханият репортер от онзи ден, Фелдинг. Напълно ошашавен. Питам го какво има, а той ми съобщи такава история, няма да повярваш…
28
Марк Фелдинг седеше притеснен на края на стола пред бюрото на Зо. Ръцете му, стискащи голям кафяв плик в скута, трепереха. Цветът се беше изцедил от изваяното му фотогенично лице.
— Получих това по пощата късно през деня — обясни Марк, затруднявайки се с думите. — Монтирах материала от Специалния репортаж и после реших да си прегледам пощата. Не знам кога точно е пристигнало. Не знаех на кого първо да се обадя, честно казано, но видях изрезката с името на агент Дийс… — Той се спря, сякаш не искаше да продължи нататък. — … и я върнах обратно. В плика.
— Как разбрахте, че е свързано с това, по което работите? — попита Зо, хвърляйки поглед към Боби, седнал на разстояние в ъгъла с непроницаемо изражение.
Присъстваше, но дистанциран. Онази сутрин във вторник топрепортерът на Канал Шест не изглеждаше слисан като днес, но това не означаваше, че Боби иска да е в една стая с него.
— На бележката, закачена с кламер в горната част на картината, пишеше „Добър материал, Марк“. Материалът за избягали непълнолетни в Южна Флорида беше единственият, по който работех в момента. И, разбира се — каза той, кимвайки към плика, който подаде на Зо през бюрото, — в него се разказва за избягало момиче.
Запечатващата лепенка вече беше скъсана и пликът — отворен. Зо го преобърна надолу и с омекнали пръсти извади нещо, което приличаше на твърдо парче от платно на картина. Върху бюрото изпадна изрезка от вестник. Той я вдигна.
— Парче от вестник — каза той, подавайки я на Боби. — Твоето име.
Боби си сложи ръкавица и вдигна тясната изрезка.
„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“
Зо разгъна внимателно платното. Едната му страна беше покрита с плътен слой пъстроцветни маслени бои. Той отстъпи крачка назад.
— Що за отврат е това? — възкликна с погнуса той.
— Предупредих ви, че е потресаващо! — подкрепи го Фелдинг, сочейки картината. — Казах ви! Боже мили!