Боби изгуби два часа, докато изнамери човек с ключ, който познава терена. Собствеността вече беше прехвърлена от „Ригал“ на строителните предприемачи „Ню Брайт Кънстръкшън“ и тъй като „Ню Брайт“ се канеха да събарят всичко, на никого не му пукаше дали в имота отново ще се отварят врати. Обаче протоколът си е протокол и освен едно смело предположение, дължащо се на някаква шантава картина, нямаше други належащи обстоятелства, заради които да бъдат допуснати в имота, без да имат разрешение или съдебна заповед. А те не разполагаха с нужното за издаване на заповед. Колкото до разрешението, много по-лесно беше да изчакат до сутринта, когато секретарката Сузи или Барбара най-сетне вдигне телефона в „Ню Брайт“, но Боби не искаше да чака дотогава. Може и да не разполагаше с доказателства за заповед, но определено имаше предчувствие. Предчувствие, което и бездруго щеше да дълбае под лъжичката и в мозъка му през цялата нощ, тъй че по-добре да свърши всичко тази вечер с надеждата да е сгрешил. Ако всичко се окажеше фантазия, тогава мозъкът му навярно щеше да му даде почивка, за да се възползва от няколко часа сън.
Беше станало почти десет вечерта, докато успеят да издирят един собственик и управителя на имота и да влязат в сградата. Те — това бяха Зо, Боби и четирима полицейски служители, издействани от полицията в Маями да помагат в извършването на обиска. Електричеството в „Ригал“ беше прекъснато с освобождаването на скъпоструващата охрана и всички прозорци на първия етаж бяха заковани, за да не влизат бездомници и наркомани. При отварянето на вратите към тъмното като тунел фоайе ги блъсна мирис на мухъл. Лъчите на половин дузина електрически фенерчета се местеха из двуетажното помещение в търсене на признаци на живот, но не попадаха на почти нищо друго, освен хлебарки и няколко безочливи плъха, които пазеха територията си по за няколко минути, преди да се разбягат под погледите им.
Мебелите бяха изнесени, електрическите контакти изтръгнати от стените. Там, където някога е била рецепцията, имаше оставен метален контейнер, пълен със счупени умивалници. Единственото, останало от оригиналния хотел, беше червената пътека, застлана от стъклените входни врати до асансьорите, закътани в отделен коридор. Точно там Боби забеляза зарязаните на пода мръсни одеяла, празни торбички от храна, захвърлени спринцовки, опаковки от презервативи и изгорени алуминиеви кутии кока-кола. На стената със спрей беше изписано: „Джена е ТУК!“. Бърлога на наркомани. „Толкоз за защитата от скитниците“ — помисли си мрачно Боби, докато осветяваше с фенера празната асансьорна кабина, чиято врата беше подпряна със счупен умивалник, и номерата на етажите. Хотелът имаше четиринайсет етажа и над двеста стаи. Въпреки че не можеше да се каже дали този лагер на крека беше изоставен, или действащ, Боби знаеше, че точно както плъховете и хлебарките, имаше ли един наркоман, значи бяха повече…
Един от униформените освети затворена врата, която водеше към стълбището, и всички се заизкачваха нагоре по него. Въпреки че картината изглеждаше като да е рисувана от по-висок етаж, за да бъдат сигурни, трябваше да претърсят всички стаи. За щастие, управителят на имота им беше обяснил, че електронното заключване на вратите не работи заради изключения ток. Вратите, ако бяха затворени, трябваше да се отварят с просто бутане.
Проверяваха етаж по етаж в екипи по двама, отмятайки всяка стая след излизане с извикване „Чисто!“, последвано от номера на претърсената стая. Повечето апартаменти бяха опразнени до тапети. Нямаше килими, контакти, мивки, тоалетни. В други бяха останали части от счупени мебели или изхвърлени матраци. Обиколката из тъмните коридори на затворения необитаем хотел и отварянето на врати в очакване да заварят вътре неканени клечащи квартиранти определено беше изнервящо занимание. Или нещо още по-лошо — мъртви момичета, висящи от тавана на увиснали вързани ръце, чиито потъмнели очи молят за помощ. Тази част на града също беше твърде безлюдна нощно време, освен ако в съседство не се играеше мач на „Маями Хийт“ или ако в парка „Байсентениъл“ оттатък улицата нямаше концерт. Тази вечер не се случваше нито едно от двете. Сцената напомняше на Боби за филма на ужаса „Блясък“. Докато той и Зо влизаха от стая в стая, проверявайки стенни шкафове и затворени бани с фенер в едната ръка и глок в другата, почти очакваше в някоя спалня да бъдат пресрещнати от луд маниак, въоръжен с брадва, с доволна усмивка на лицето.