— Не знам — отвърна той. — Минало е време. Определено един ден. Може и повече. Ще знам повече утре сутринта, след като направя аутопсията. Но не очаквай голяма кента.
— Причина?
Гюнтер изгледа Боби, сякаш имаше три глави. Замига усилено и кимна към тялото.
— Не мога да кажа с положителност преди аутопсията, но ще си позволя да допусна, че навярно има нещо общо с големия нож, забит в средата на сърцето й. Подчертавам, само допускане.
Боби въздъхна.
— Тази вечер явно си в настроение. Исках да зная дали виждаш нещо друго. Дрога? Грубиянска травма?
— Още не, но твоят човек е много театрален — при цялата тази постановка, картината, дето ти е изпратил, която ти ми показа. Не бих се изненадал, ако е вършил и други гадости с горката неизвестна. Допускам, че известно време я е държал жива.
— Кое те кара да мислиш така?
— Контузиите по китките и глезените й. Някои от тях са започнали да избледняват, което няма нищо общо със смъртта й. Стояла е завързана известно време, преди да бъде убита.
Зо се върна в стаята с кутийка „Викс Вапоръб“* в едната ръка и запечатан плик с веществени доказателства в другата. Ноздрите му лъщяха от пастата.
[* Vicks VapoRub — марка паста за мазане с етерични масла за прочистване на носоглътката. — Б.пр.]
— Криминалистите имаха кутийка от това в микробуса. Искате ли малко?
Боби си размаза малко под носа.
— Не, благодаря. Миризмата не ми пречи — отвърна пак с усмивка Гюнтер.
— Подготвяш комплекта, нали?
— Разбира се. Съдейки по сексуално провокативното разполагане на тялото, няма да се изненадам, ако открия, че е била изнасилена. Имате ли представа коя е?
Боби поклати глава.
— Не още. Няма нищо очебийно, което да съответства на определено описание.
— Може да е туристка. Добре дошли в Маями — подхвърли Гюнтер. — Става за заглавие в пресата. Май долу вече те чака бая голяма тълпа.
— Няма нужда да ти казвам да си държиш устата затворена.
— Няма нужда. Добре, готови сме, Сил. Запечатай в пликове краката и ръцете.
— Говоря специално за очите й. Не искам всеки умопомрачен в Южна Флорида да поеме отговорността — рече Боби. — Или още по-зле, да вземе да подражава. Не искам и паника.
— Работя по убийства от двайсет години — отбеляза Зо. — Виждал съм всичко — от „колумбийски вратовръзки“ до откровен канибализъм, но такава гадост не съм срещал досега. Нещо да кажеш за очите й?
— Както споменах на агент Дийс, смятам, че травмата е милостиво нанесена посмъртно.
Зо поклати глава.
— Така. Значи тя е мъртва и той й изважда очите. В такъв случай не го е направил от страх, че тя може да го идентифицира.
— Преди да се захвана с патологията, мислех да ставам психиатър, тъй че ще си кажа мнението, независимо дали съм прав — отвърна Гюнтер. — Осакатяването е символично. В картината, която ми показахте, той я е нарисувал без очи, докато е била още жива. Не че се е надявал да не бъде идентифициран, а по-скоро не е искал тя да го вижда. Той не иска никой, който види тази картина, да вижда него. Като изважда очите на единствения свидетел в стаята с него, той показва какво се е случило там, но все едно заявява, че никой няма възможността да види това, освен него, при това само през _неговите_ очи. Цялата сцена е много контролирана. Този тип сигурно мрази начина, по който изглежда в очите на хората. Навярно мрази себе си, ако това значи нещо. Може да има физически недъг. И още нещо, намерете си добър профайлър.
Сил отвори черния чувал за трупа.
— Какво да направя с ножа, доктор Трос? Тя е закована.
— Извинете — каза Гюнтер, като отново се обърна към трупа.
— Май си имаме работа с пълен психар — произнесе Зо и подсвирна тихо, поглеждайки през прозореца с изглед на югозапад към двата небостъргача в центъра на Маями.
Трите нива на прочутата „Сентръст“, сиреч сградата на „Банк ъф Америка“, светеха в лилави светлини заради страховития празник в събота.
— Тя се оказа точно там, където ти определи.
Гюнтер извади внимателно ножа от гърдите на момичето и го постави в плик.
— Нашият човек е знаел също, че ти си този, който ще я открие — добави Зо, като посочи с пръст прозрачния плик с вещественото доказателство.
Вътре се намираше сгънат на две бял лист хартия 8х10 см, който забелязаха в долната част на матрака още с влизането си в стаята, подпрян така, че да бъде видян от всички, между краката на момичето — като картичка с името, когато си поканен на официална вечеря. Подаде го на Боби.
— Май си имаш таен обожател, Пастире.