Боби знаеше, че ползата от уебстраницата на ИЦЗИЛ се свежда до качената в нея информация. Стотици, може би хиляди изчезнали деца не намираха място в уебстраницата, тъй като близките им не се интересуваха от тях. Особено тийнейджърите, обхванати в системата на приемните семейства. По официални данни броят на зарязаните деца в цялата страна достига два милиона. Освен това има избягали деца, които се водят в неизвестност от правозащитната агенция, но не са вкарани в ИЦЗИЛ. Едно ченге следва да си направи труда не само да вкара хлапето като „изчезнал непълнолетен“ в Националния информационен център по криминалистика, но и да вдигне телефона, за да го докладва в ИЦЗИЛ. Много ченгета в голям брой юрисдикции смятаха, че това е прекомерно усилие заради едно хлапе, което: а) бездруго близките му не се интересуват от него; б) ще избяга пак, когато и ако си довлече задника вкъщи. В края на деня едно патрулиращо ченге не може да навърже всички причини, поради които той или тя са офейкали. А понякога ченгетата просто бяха на мнение, че децата ще са по-добре, ако бъдат оставени сами.
Това означаваше, че списъкът в уебстраницата е най-малкото непълен.
Масата в трапезарията на Боби беше покрита с бюлетини и полицейски рапорти. Неизвестната не съвпадаше с нито едно от неоткритите избягали лица в списъка на ИЦЗИЛ. Разбира се, половината лице на момичето липсваше, тялото беше започнало да се разлага, а описанията в ИЦЗИЛ бяха, меко казано, оскъдни. Признавайки, че списъкът на ИЦЗИЛ не е изчерпателен, Боби беше наредил на анализатора на техния отдел, Дон Денаро, да свали от компютъра всички настоящи съобщения на ИЦЗИЛ за избягали деца само в Броуард и окръг Маями-Дейд в печатен формат и да ги оформи като книга. Бяха 127 имена, 79 — женски. Повечето фишове бяха със снимка. Други не. Късно този следобед Дон се зае с нелеката задача да събере стотиците докладни за изчезнали деца от всяко полицейско управление в Броуард и Маями-Дейд до една година назад. Всяка докладна след това трябваше да премине кръстосана проверка както с данните за „изчезнал непълнолетен“ на Националния информационен център по криминалистика, така и с уебстраницата на ИЦЗИЛ, за да е сигурно, че всяко дете, обявено за изчезнало от полицията, е било или намерено и върнато в семейството, или е качено в уебстраницата на ИЦЗИЛ. Работата беше огромна по обем и въпреки това не осигуряваше пълен списък на всички изчезнали тийнейджъри, тъй като не водеше сметка за зарязаните, но поне беше някакво начало. Докато гледаше безпорядъка върху масата, Боби си даде ясна сметка за едно: без точен списък на потенциалните жертви ще бъде направо невъзможно да идентифицира неизвестната. И без признание, веществено доказателство или някакво чудо ще бъде невъзможно да открие убиеца й.
До вече изстиналата му чаша кафе лежеше списъкът на Марк Фелдинг — „изобличаващият“ списък, който репортерът беше започнал да попълва за разследването си по Канал Шест. Твърдейки, че работата е в начален стадий, Марк беше успял да свали 127 имена на избягали от Броуард и Дейд от уебстраницата на ИЦЗИЛ и чрез официални заявки до Публичния регистър се беше добрал до полицейските рапорти за около 70 имена от списъка. Тези рапорти съдържаха много по-подробна информация, отколкото съобщенията в ИЦЗИЛ. След това беше направил разбивка на информацията за жертвите от рапортите по раса, религия, възраст, криминално минало, семейна среда, идентифициращи телесни белези, описание на облеклото, място на изчезване и съпътстващи обстоятелства на изчезването. Очевидно намерението му беше да докаже видим модел на дискриминация от страна на полицейските органи спрямо определен тип жертви — обвинение, което със сигурност щеше да вдигне голям шум по новините.
Боби прекара по-голямата част от уикенда на масата в трапезарията, пресявайки внимателно всеки полицейски доклад и съобщение на ИЦЗИЛ в търсене на подробности или описание, съвпадащи с мъртвото момиче в „Ригал“. Не откри неизвестната, но откри нещо озадачаващо. Алегра Виленуева, шестнайсетгодишното момиче от Хаялия*, което се водеше изчезнало от месец август, беше описана като „видяна за последно в жълта тениска с щамповано ухилено лице и сини джинси“. При ръста си от 149 сантиметра и тегло 65 килограма Алегра нямаше как да бъде неизвестната — дори да беше загубила огромна част от теглото си през петте месеца от изчезването й, просто нямаше как да е пораснала с десет сантиметра. Не се посочваше да има татуировки по тялото. Чисто съвпадение ли беше тогава, че неизвестната е носела същата необичайна тениска? Следваше Гейл Сампсън. Седемнайсетгодишна, изчезнала от Холандейл**. Тя имаше татуирана пеперуда на десния си глезен и при ръст от 158 сантиметра и тегло 52 килограма отговаряше на физическото описание на неизвестната, обаче на снимката беше с руса коса. Друго момиче, Никол Крупа от Ривиера Бийч, беше на снимката с изрусен кичур, който минаваше през средата на тъмната й коса, както на неизвестната, но пък имаше четири татуировки.