[* Хаялия — град в окръг Маями-Дейд, Флорида. — Б.пр.]
[** Холандейл Бийч — град в окръг Броуард, Флорида. — Б.пр.]
Боби се облегна на стола и разтърка уморените си очи. Освен че беше едно от най-бруталните убийства, по които бе работил, вече му бе ясно, че неизвестната щеше да означава нещо много повече от поредното убийство. Случаят стана част от него с жестоките подробности, вкопани неизличимо в съзнанието му, пораждащи въпрос след въпрос като злокачествен тумор. Който и да беше този звяр, искаше да привлече вниманието на Боби. И го беше постигнал. Въпросът бе защо го беше избрал? Нямаше нужда от диплома по психология, за да се разчете очевидното послание в онази картичка: убиецът го канеше в разследването. Боби беше работил по няколко серийни убийства през своята кариера и беше помагал в разкриването на още половин дузина такива извън ПАФ. Имаше няколко стряскащи истини, които важаха общо за убийците, всяващи най-голям ужас сред обществото: те искаха публика. Искаха хората да ги забележат. И често искаха да покажат на полицията, че са по-умни от нея. За много психопати — серийни убийци, които убиваха за удоволствие — смъртта беше просто като всяка друга игра и удоволствието от нея беше много по-голямо, ако срещу тях стои достоен противник. Макар и да нямаше все още доказателства, че убиецът на неизвестната е сериен, Боби беше видял достатъчно насилствени смърти, за да проумее, че сцената в „Ригал“ не е дело на аматьор. И макар да не знаеше все още дали убийството на неизвестната е свързано с изчезването на Илейн Емерсън, тази ужасяваща възможност не беше изключена.
Време бе да се опита да поспи. Когато затвори лаптопа, събра всички снимки от местопрестъплението с неизвестната. Те бяха последното нещо, което Лу Ан трябваше да види, когато слезеше да закуси. Както и снимките на изчезнали тийнейджъри. Тя и бездруго живееше на ръба. Така чашата току-виж преляла. Той тикна снимките от местопрестъплението в куфарчето си, при което погледът му попадна върху фиша със снимката на Кейти. Нейни снимки запълваха всички стени в дома им, но тъкмо тази го повали в стола, защото усети, че внезапно му прилошава и ще повърне.
Припомни си деня, в който разбра, че Лу Ан е бременна. Беше излязла от банята в тясното им апартаментче в Уайтстоун с напълно сащисано изражение на поруменялото си лице. С треперещите си пръсти държеше тест за бременност и Боби виждаше розовата лента по средата му от два метра.
Бяха толкова млади. Все още не искаше дете. Беше само на двайсет и три години, а Лу Ан на двайсет и две. Женени бяха едва от няколко месеца. Имаха да изплащат студентски заеми, а им предстояха толкова много купони с приятели, които още не бяха женени. На първия си преглед при гинеколога Лу Ан откри, че има голяма киста на матката — бременността й беше с висок риск. Всички приоритети се смениха. Изведнъж най-важното се оказа раждането на детето. Кръстиха я Катрин на майката на Боби. Беше най-скъпоценното мъничко бебе с розова кожа и гъста руса коса. Два часа след раждането й докторите вкараха Лу Ан в операционната. Кистата беше спукала матката и кръвта й изтичаше. Боби помнеше безшумната болнична стая, как люлееше новороденото същество, което необратимо владееше вече сърцето и душата му, и как се молеше на Господ да спаси жена му. Да не трябва да отглежда сам това малко момиченце, защото сам нямаше да се справи. Знаеше, че без Лу Ан нищо няма да е хубаво. Шест часа по-късно някой влезе и му съобщи, че молитвите му са били чути. Лу Ан щеше да живее. Но никога нямаше да има друго дете.
Обеща на Господ, че ще се постарае да бъде най-добрият баща. Че няма никога да Го разочарова. Само че се провали. Някъде по пътя нещата се изпортиха. И приказката смени края си.