_— Ти си друсана, Кейти — каза Боби, докато тя гледаше нагоре към стаята си._
_— Не, не. Не съм, тате._
_— Не ме лъжи, Катрин Ан. Аз съм ченге. Знам как изглежда един друсан. С какво се друсаш, по дяволите? С какво те снабдява той?_
_— С нищо! — Налетите й с кръв сини очи засвяткаха от гняв. — Не става дума за него! Винаги се обръщаш срещу него!_
_— Това не си ти!_
_— Сега съм аз. Това съм аз. Свиквай!_
_— Погледни се — намеси се кротко Лу Ан. — Успехът ти пада главоломно, прибираш се късно, вече не си мажоретка. Отговаряш ни зле. Лъжеш ни. Лъжеш себе си. Това не си ти._
_— Лягам си. Уморена съм — каза Кейти и подмина Лу Ан, насочвайки се към стълбите._
_— Не бягай от майка си!_
_Боби я сграбчи за ръката и вдигна ръкава на горнището на анцуга й, което тя не сваляше от гърба си напоследък дори при трийсетградусова жега. Кейти изви ръката си, опитвайки се да се отскубне, но той бе по-бърз. Малките убождания на игли личаха точно под сгъвката на лакътя й._
_— О, боже! — изпищя Лу Ан. — О, мили боже!_
_Боби имаше усещането, че са му изтръгнали сърцето и са го захвърлили в прахта. Изпита толкова невероятен гняв, че се уплаши да не я блъсне в стената, ако не се сдържи._
_— Край — произнесе тихо той. Пусна я и рухна до перилата._
_Очите на Кейти се напълниха със сълзи._
_— Мразя те! — изсъска тя, докато се качваше по стълбите._
_— Защо не. Стига да искаш — промълви той със затворени очи. — Но това е краят, Катрин. Този път — край. Повече няма да се виждаш с това момче._
_После вратата на стаята и се затръшна и жълтият знак „мечешка пътека“ падна на пода и се изтърколи по стълбите с тракане, докато не се спря в краката му._
Боби избърса сълзите, преди да са потекли. Тогава почувства две топли ръце да разтриват врата и раменете му. Пресегна се да ги докосне. Лу Ан се взираше във фиша на Илейн Емерсън, поставен до този на дъщеря й.
— Ще я откриеш — каза нежно тя, целувайки главата му. — Знам, че този път ще успееш.
34
Той я наблюдаваше.
Въпреки че не можеше да го види, Лейни усещаше присъствието му. Беше някъде наоколо и все пак достатъчно далеч, за да е сигурен, че тя не знае дали е още в стаята. Харесваше му да разиграва подобни номера. Влизаше да й донесе храна и да отключи металните белезници, закачени за стената. После сядаше и мълчаливо я наблюдаваше как яде нещо, което само господ знаеше какво е, и как избърсва лицето си с груб парцал със смесен мирис на мухъл и гранясал женски парфюм, когато приключи. След това отново заключваше ръцете й и отнасяше купата от храната. Казваше „лека нощ“ или „довиждане“ и затваряше вратата шумно, та тя да си мисли, че е излязъл, а всъщност оставаше вътре. Тогава просто стоеше и я наблюдаваше понякога с часове. Защо, и тя не знаеше. Може би я чакаше да се издаде, че върши нещо лошо, като например да отлепя лепенката от очите си, или да размърда скърцаща дъска на пода, с което да разкрие спасителния тунел, който той навярно подозираше, че тя копае. Или искаше да я гледа как ходи в импровизираната тоалетна — металното гърне, което й беше оставил в ъгъла. Каквото и да очакваше той, Лейни си знаеше, че е там. Психопатът никога не успя да я излъже. Поне тя така смяташе. Все така надушваше слабия мирис на одеколона му, от който й призляваше, мръсотията по обувките му, телесната му миризма, примесена с нещо като… дъжд, може би? Този особен мирис й напомняше как по време на бурята тичаха с Брадли през целия път до дома на връщане от госпожа Рос. Ароматът на дъжд бе останал по косата и кожата й дори след като се беше преоблякла. Тя пропъди спомена от съзнанието си. Изпитваше болка при мисълта за добрите времена.
Не смееше да каже дума. Той не харесваше тя да го умолява, да плаче или да се опитва да говори с него. Това го разгневяваше — навярно от смущение, че тъпите му номера с шпионирането не успяваха да заблудят никого. Както при изчервилия се хлапак, хванат, че наднича през дупка в дамската тоалетна, който не съжалява за постъпката си, а само че е бил заловен, най-добрата защита бе да отвърне с обида — така поне обичаше да казва майка й. В случая това означаваше лишаване от храна и вода за много дълго време.
Тъй че тя не приказваше и не шаваше, докато той я наблюдаваше в мрака като изчадие от филм на ужаса — противните му очи обхождаха тялото й, докато умът му бе завладян от безумни мисли. Но тъкмо защото не можеше да го види в своя свят на пълен мрак, тя знаеше със сигурност, че той е там. Разполагаше с другите си сетива, които се бяха изострили до краен предел, като на супергероите, в тази смрадлива, влажна, студена стая. Вече чуваше всяко изскърцване, шепот, и най-слабия повей на вятъра или прошумоляване на хартия. Звуци, които никога преди не беше забелязвала. А обонянието й работеше безпогрешно. Точно както в момента. Никога преди не би надушила калта по нечии обувки и все пак без никакво съмнение знаеше, че надушва точно това. Бе внесъл кал с обувките си и богатият мирис на пръст, смесен може би с кучешко лайно, беше толкова силен и познат, колкото бензинът в бензиностанция или пуканките в киносалон. А звукът от дишането му — бавно и равномерно през устата — беше толкова висок и ясен, че все едно й дишаше в ухото. Понякога долавяше, че диша по-тежко…