Лейни харесваше мисълта, че се превръща все повече и повече в супергерой. Че всеки ден, час и минута, през които е заключена тук, окована против волята си, става все по-силна и по-силна. Че свръхспособностите й, които изобщо не бе подозирала, че притежава допреди започването на този реален филм на ужаса, растат. Всеки път, когато разпознаеше мирис от другия край на стаята или доловеше свистене на вятър под пролуката на вратата, тя си представяше как се трансформира в супергерой — като Клеър от любимото й телевизионно шоу „Герои“ — инак обикновена училищна мажоретка, която бе всичко друго, но не и обикновена. И точно като при Клеър, един ден свръхспособностите й ще се разгърнат докрай и тя ще успее да скъса веригите, които я оковават към стената. Тогава ще се изправи, ще може да вижда отново и със свръхчовешката си сила ще го открие застанал в ъгъла да я наблюдава както онзи противен, зачервен сополанко от училище, който сумтеше, докато си въобразяваше разни мръсотии. Отначало ще бъде изненадан. Не на шега. Защото е бил заловен. Но после ще бъде завладян от страх. По-изплашен от когато и да било през отвратителния си живот. Защото тя вече ще разполага с всичките си свръхспособности. Ще прелети през стаята и ще го удря, докато не спре да издава тези гадни звуци. Докато _той_ не престане да вижда…
— Знаеш ли, че съм тук? — долетя шепот в мрака.
Сърцето й замря. Това беше гласът на самия дявол, току-що прочел мислите й. Тялото й се разтресе.
— Искам да си ида у дома, господине. Моля ви. Искам да видя майка си.
Той въздъхна, раздразнен.
— Моля ви! Няма да кажа на никого за вас. Само ме пуснете да си ида!
Чу го да се изправя от стол или от пода. Ставите на коленете му изпукаха. Тръгна бавно към нея, при което вонята му изпълни ноздрите и гърлото й, принуждавайки я да отвори уста. Опита се да се изплъзне назад, но нямаше накъде. Нямаше къде да се скрие.
Той коленичи пред нея, пресегна се и затъкна косата й зад ухото. Наведе се още по-близо.
— Времето свърши — прошепна той в ухото й, докато отключваше веригите на глезените и китките й.
Топлият му дъх миришеше на изветряло кафе. Вдигна я да се изправи.
Време беше да умре. Само се надяваше да не боли.
— Моля ви, господине — замоли се тя с протегнати напред ръце, които не улавяха нищо, докато той я буташе напред.
Нямаше представа накъде върви и какво има пред нея. Дали няма стълби или отворен прозорец.
— Моля! Ще бъда послушна. На никого няма да кажа!
Някаква врата се отвори със скърцане. Ръката му внезапно се озова на тила й и той я натисна силно надолу и я бутна напред. Тя се блъсна в стена и падна върху мръсен, твърд под.
— Знам — произнесе само той.
Вратата се затвори след нея. Последва звук, напомнящ дърпане на резе и превъртане на ключ. Чу стъпките му да прекосяват дървения под в другата стая, където беше досега. Сетне чу затръшване на друга врата и слабо скърцане от изкачващи се по стълбите стъпки. Чу го да се разхожда някъде над главата й. Тежкото тропане на петите му по скърцащия под. Подрънкването на ключовете му. После настъпи тишина.
Стаята или килерът, или където и да се намираше, беше съвсем тясна. Гърбът й се притискаше към стена, а краката й опираха в отсрещната стена. Таванът също й се стори много нисък. Нямаше начин да застане права. Миришеше на нещо старо и на пръст, както онова място под къщата, където пропълзяваше, когато беше петгодишна, преди семейството й да се премести в Корал Спрингс. Където тя и Лиза играеха на криеница и Лиза никога не успяваше да я намери, защото не поглеждаше там. Обичаше да казва, че под земята живеели лоши създания, които се крият от светлината.
Беше ужасно изплашена. Придърпа коленете към гърдите си и започна да се люлее напред-назад, назад-напред. Свръхспособностите й бяха необходими точно сега. Нямаше за кога да чака.
— Мамичко, мамичко, мамичко… — шепнеше тя в тъмнината.
Тогава чу звук, който накара дъхът й да спре и кръвта й да се смръзне. Едва чуто дращене някъде. Почти до самата нея. Може би само на сантиметри от нея. И то се приближаваше.