Точно когато отваряше вратата, компютърът отново пропя. Тя изтича до бюрото и разгледа думите на екрана.
„ЕлКапитан казва: ЗТИ*. Розовото е твоят цвят :-)“
[* За твоя информация. — Б.пр.]
2
— Не знам дали главите на всички ви са били пълни с Хелоуин, но оценките ви на теста са твърде незадоволителни — каза госпожа Макензи с изтощен от възрастта и постоянното разочарование глас, докато вървеше между чиновете и раздаваше контролните.
Спря се до чина на Лейни. Лош знак.
— Госпожице Емерсън, очаквах повече от вас — клъцна я тя, без да си прави труда да снижи глас.
После пусна контролното й, сякаш бе изцапано с кучешко ако и се гнусеше от него. Върху чина се приземи с лицето нагоре голямо, изписано с червен химикал „3+“.
Поредната тройка. По дяволите… Лейни почувства, че страните й пламват. Не помнеше никоя от шестиците й да е била толкова грамадна. Нито толкова червена. Бързо тикна теста в чантата за учебници, като избягваше погледите на двадесет и трите глупашки захилени, несимпатични физиономии около себе си.
— Следващата седмица ще изпращаме писма до родителите — предупреди госпожа Макензи, поклащайки глава с бухнала бледожълтеникава коса, когато звънецът би и тълпата от ученически тела се втурна покрай нея в коридора. — Някои от вас никак няма да се зарадват на пощальона!
Можеше да се обзаложи със сигурност, че е една от тези нещастници, реши Лейни, при което стомахът й се сви, докато си проправяше път през гъмжилото към столовата. Майка й щеше да пикае газ, когато отвори плика — алгебрата нямаше да е единственият предмет с мъдреща се тройка. Така й се пада, каза си с горчивина Лейни, и без това не исках да сменям училищата. Всичките й приятелки си останаха в прогимназията „Рамбълуд“, а тук, в тъпото „Соуграс“, тя се чувстваше напълно изоставена, без никого. Никой. Нула. Дупка. Нямаше нито с кого да учи, нито с кого да се връща вкъщи, нито с кого да обядва, самосъжаляваше се тя, докато се провираше между масите, пълни с отворковци, тъпи сноби и всякакви шемети, към свободно място в дъното на закусвалнята. Така и не разбра защо трябваше да се местят в ново жилище. Старата къща си беше хубава, да не говорим, че беше само на километър и половина от „новата“, която беше далеч по-малка и даже нямаше басейн. Но както винаги, никой не поиска мнението й, преди да преобърнат живота й с главата надолу. Единственото бъдеще, за което бе чувала да се тревожат майка й и Тод, беше на Брадли. Нейното и на Лиза дори не се обсъждаха. Не че на Лиза й пукаше. Тя и без това не се прибираше вкъщи, а и като се има предвид, че не й се наложи да сменя гимназия и всичките й приятели караха коли, проблемът да не ги вижда изобщо не стоеше пред нея. Плюс това Лиза беше почти на седемнайсет и само след няколко години щеше да заживее самостоятелно. Докато Лейни си беше здраво вързана.
— Ехо — произнесе меко някакъв глас зад гърба й, докато разопаковаше смачкания си сандвич с фъстъчено масло и сладко от чантата.
Не стига, че беше пъхнат в кафяв хартиен плик, ами и видът му беше направо скапан. Приличаше на дамска превръзка. До масата стърчеше с поднос в ръката някакво момиче, което познаваше бегло.
— Ти си при госпожа Макензи по алгебра, нали? — попита момичето.
Страхотно. Цялото тъпо училище знаеше, че се е издънила по алгебра.
— Същата. Надявах се, че не съм толкова известна — отвърна Лейни с кратък, нервен смях, който прозвуча като кашлица.
— И аз съм с кофти оценка — отвърна непринудено момичето, като огледа масата. — Сама ли си?
Лейни сви рамене. Толкова ли си личеше? Почувства се като пълна нещастница.
— Да — отвърна тя и се размърда на стола. — Само аз съм.
— Може ли да седна? Току-що се преместих в тази смяна за ядене и не познавам никого.
Лейни премести купчината учебници, които бе поставила пред себе си, за да изглежда заета с работа.
— Разбира се.
— Аз съм Кари — представи се момичето и пъхна сламка в кутията със сок. — Ти нова ли си?
— Да. Учех в „Рамбълуд“, но се преместихме и тук е новият ми район, предполагам.
— Казваш се Илейн, нали?
— Приятелките ми викат Лейни.
— И аз съм нова. Баща ми беше прехвърлен тук от Кълъмбъс, Охайо, през август.
— Охо… Охайо. Харесва ли ти Флорида?
Кари повдигна рамене.
— Никога преди не съм имала басейн, тъй че е яко. Всичките ми предишни приятелки ми завиждат. Казват, че ще ми идват на гости, когато там на север застудее. Искат да плуват на открито през януари. Няма да е зле.
Лейни почувства болка. Прииска й се да каже на момичето, че не е толкова лесно, колкото звучи. Собствените й приятелки живееха на по-малко от миля разстояние, но на практика вече не се виждаха.