Барманът донесе още една порция фъстъци, без да обели дума. Обичаше „Дейв и Бъстърс“. Храната беше страхотна, но концепцията на мястото бе тази, която го караше да се връща там. Еклектичен ресторантски комплекс със семейна насоченост, към който има пасаж с магазини, отделно има маси за билярд, видеоигри на баскетбол, клетки за батиране, „Данс Данс Револушън“*, Дерби симулатори. Всякакви игри — от „Пакман“ до „Призрачния отряд“ — стига да ти се играят, те чакат там. И не бяха само игри за хлапета. По средата на пасажа имаше огромен бар, зареден до дупка с всевъзможни щури коктейли като „Мелонтини“ или „Снежен конус“. Той се озърна в полупразния бар. Загледа момичетата, които смучеха сини питиета с чадърчета и ананасови резенчета. Замайваха се със „Синьо кюрасао“ и ром „Бакарди лимон“, преди да се озоват с пръснати сливки на задната седалка в колите на гаджетата си, без изобщо да осъзнаят упойващата сила на сладката синя напитка, докато на сутринта не се събудят без бельо и с облечени наопаки блузки.
[* Музикална видеоигра, в която виртуалните играчи изпълняват стъпки в такт с музикалния ритъм. — Б.пр.]
В този момент я забеляза до най-отдалечената боулинг пътека, изглеждаща точно по начина, както се беше описала в нейния блог. Дълги фосфоресциращи розови букли обрамчваха бледото й лице, контрастиращи на иначе правата й гарвановочерна грива. Висока, както майка му би отбелязала учтиво, „с едър кокал“, което беше евфемизъм за кранта. Амазонка. Не беше от любимия му тип, но понякога харесваше разнообразието. Имаше определена слабост към блондинките, тъй че сега беше ред на нова брюнетка. Шели нямаше талия на супермодел, което също щеше да е забавно. Можеше да измисли цяла нова серия от игрички с нея. По никакъв начин не можеше да се сравнява с Лейни. Но Лейни беше специална. Беше различна, тъй че нямаше място за сравнение. По цялото ухо на Шели имаше нанизани халки. На долната й устна също се мъдреше халка. От другия край на залата надушваше уличницата у нея. По целия й гръб, чак до прекалено тесните джинси се спускаше пеперуда, изрисувана в сигнални цветове. Всичко у Шели крещеше: „Забележете ме!“. И той, естествено, я забеляза. Ръката му затрепери и алкохолът се разля по палеца му. Той го облиза и погледна часовника си. Малко беше закъсняла, но поне беше дошла. Както му бе обещала.
Изглеждаше точно както на страницата с нейния профил. Не беше никак изненадващо — на шестнайсет или на седемнайсет нямаше все още какво да крие, нямаше образ, който да се нуждае от отчаяно преправяне, за да скрие лошото минало. Точно заради това харесваше тази възраст; беше напълно разголена. Той подозираше, че за в бъдеще Шели Лонго ще поиска да се отърве от пиърсингите, татуировките и репутацията на лесно момиче, която несъмнено си беше заслужила. Щеше да се връща към обърканото си детство и като толкова много други щеше да го пренаписва не без въображение. Ей я на — минаваше полунощ в понеделник, а младата Шели бе във вихъра на купона, отпивайки крадешком от коктейлите на своите приятелки уличници, фиркани до козирката, парадирайки с евтини дрънкулки, далеч от родителски очи. Този тип момичета му беше до болка познат, засичаше ги на секундата в чатрума, в мола, в търговския пасаж. Все едно ги надушваше. Уязвими самотнички, оставени да растат на самотек, търсещи приятелство навсякъде, където могат да го намерят, и от всеки, който им го предложи. Дори от хищници като него.
Той я наблюдаваше как се навежда и вдига топките, смеейки се, размятвайки гривата си, обхващайки изкусително с устни гърлото на бутилката бира, която похотливият барман й беше изпратил с усмивка. Усети, че получава ерекция, и се запита би ли го разпознала от краткия им вчерашен чат в чатрума „Военна стратегия Белият вълк“. Представи си я като допълнение към своята колекция. Дали щеше да се впише? Представи си, че рисува кръглото й лице и как би уловил върху платното потрепването на отвратителната сребърна халка на долната й устна, когато закрещи.
Но тази вечер не можеше да си позволи грешки и импулсивни действия. Беше тук, за да гледа, и само толкова. А дори това беше твърде рисковано. Рисковано беше изобщо да излиза при цялото внимание, насочено към него. Ерекцията изчезна. Ето как и най-добрите се оставяха да бъдат заловени — като проявяваха глупост. Навярно беше параноичен, представяйки си, че всички го следят. Или нарцистичен. Вече бе хвърлил котва в мътилката на „Ужасна трагедия номер четири“. Засмука от питието си и се огледа непринудено наоколо, към света отвъд затворената врата. Никой не го наблюдаваше. Никой не се взираше, за да го разпознае. Никой не го разпознаваше — като лице с добра или лоша слава. На никого не минаваше през ума, че човекът, седнал през един стол на бара, който споделяше с тях усмивка и питие, може всъщност да е… нередовен. Че можеше да се окаже убиец психопат, който храни слабост към… невръстни красавици. Никой не се притесняваше, че ръката, която случайно са докоснали, пресягайки се към фъстъците, е същата, която беше сътворила новините от тази вечер.