Той грабна сакото си и остави щедър бакшиш на бара. Огледа се за последен път и пресуши питието си, примесено с металния вкус на топла кръв. Не. Никой не го наблюдаваше. Всъщност никой даже не гледаше телевизора.
Той потисна усмивката си, смесвайки се с късната вечерна тълпа, като мина покрай заетите боулинг пътеки. Върховете на пръстите му бръснаха леко топлите, ярко оцветени крила на пеперудата й, докато си проправяше път през стената от млади тела, насочвайки се към изхода. По цялата му ръка сякаш премина електрически ток. Измърмори някакво извинение за невниманието си, но тя дори не забеляза докосването. Продължаваше да се смее.
Никого не го беше грижа. Абсолютно никого.
Засега.
39
Лейни се беше свила на малка стегната топка върху мръсния под и затискаше ушите си с ръце. В ума й отново и отново звучеше любимата й песен „Сладко спасение“, изпълнявана от Гуен Стефани. Как й се искаше съзнанието й да се освободи и да сътвори света наново, както се пееше в песента! Само да можеше да се измъкне дори за няколко минути от тази гробница, смърдяща на стара пръст, плесен и човешка гнилоч, в която беше зазидана! Но спасение нямаше. Дори мечтите й бяха заменени от кошмари.
Загубила бе представа от колко време лежеше тук, пеейки си наум все същата песен. Времето вече не означаваше нищо. Минутите можеха да бъдат часове, дори дни или може би седмици.
Бавно се надигна и седна, вслушвайки се усилено. Тишина. Нямаше стъпки. Нито скърцащ под. Призрачното драскане беше спряло. А гласовете… бяха ли действителни? Тя тръсна глава, протягайки ръка в тъмнината, за да усети къде се намира. За да се увери, че наистина е сама. Толкова беше гладна. И жадна. Ръката й попадна на нещо в ъгъла. Беше гладко и обемисто. Усещаше го като пълна торба. Ръката й го заопипва, докато намери отвора. Бръкна вътре. Беше пълно с дребни, твърди… камъчета?
— Там ли си още? — прошепна гласът. Идваше откъм стената.
Лейни моментално се сви на топка върху пода и се разплака.
— Не, не, не…
— Слушай! Слушай! Не започвай пак да пееш — изрече гласът от стената. — Просто говори с мен.
Лейни преглътна хлипането.
— Говори с мен! Няма страшно. Всичко ще бъде наред. — Беше момичешки глас. — Не плачи. И аз съм тук като теб. Не си сама.
— Какво? — прошепна Лейни в отговор.
— Просто говори с мен. Имам нужда да говоря с някого. Вече откачам тук. А ти пееше…
— Къде си? — запита Лейни и ръката й докосна студената стена.
— Не знам. В килер, предполагам. В стая, като теб, нали така?
— Така — произнесе тихо Лейни.
Притисна лице към стената.
— Коя си ти? Как се казваш? — попита момичето.
— Лейни. Аз съм Лейни. Името ми е Лейни. Той ме отвлече. — Моментът беше толкова смазващ, че тя отново се разплака.
— Отвлякъл е всички нас. Той е злодей. Истински злодей.
— Всички нас?
— Да. Не сме само ние двете. Има още, някъде тук долу. Чувам ги през стените.
— Не мога да виждам — изхлипа Лейни. — Направил ми е нещо на очите. Мисля, че съм сляпа!
— Това са само превръзки. Превръзки и лепенка. Може да се опиташ да ги свалиш, но пак няма да виждаш нищо. Тук долу няма светлина. И ще си разкъсаш клепачите. Ако той разбере, че си надничала, ще използва лепило.
Полазиха я тръпки по гръбнака. Вече си мислеше, че от това по-лошо няма накъде, а се оказа, че има.
— Само че на мен вече не ми пука — чу тя дръзкия глас на момичето. — Аз свалих моите. Точно това се опитвам да ти кажа — пак нищо не се вижда.
— Но нали каза, че щял да те нарани…
— Вече не ме интересува. Нека само да се опита. Поне ще го видя, че идва към мен. Няма да си седя кротко като…
В този момент се усети и спря.
— Колко момичета сте тук? — попита Лейни.
— Не съм сигурна. Знам само за тези, които съм чула през стената, както теб. Говорих с три други. Ива, Джаки, Адриана.
— Къде са те?
Последва дълга пауза. Гласът на момичето прозвуча, сякаш се задушава, но успява да възпре пристъпите на задух.