— Не знам. От много време не съм ги чувала. Какъв е твоят знак?
— Какво?
— Кога е рожденият ти ден?
— А-а, август. Двайсет и седми август. Защо?
— Ти си Дева. Знаех си.
Лейни не й отговори.
— Този път го няма от доста време — продължи момичето. — Когато ме затвори тук, пак изчезна за доста време, но този път отсъства наистина отдавна.
— Гладна съм — промълви Лейни.
— Той оставя торба с храна в ъгъла. Намери ли я? И бутилки с вода. Опипай наоколо.
— Какво е това? Прилича на пакетите, които майка купува за Роузи, моето куче. С кучешка храна.
— Точно кучешка храна е. Намери ли бутилките?
Няма начин да яде кучешка храна. Никакъв начин. Тя продължи да опипва с ръце.
— Да, напипах ги. Цяла купчина. От колко време си тук? — попита Лейни, като отвъртя капачката и помириса шишето; не миришеше на нищо.
— Не знам. Мисля, че по-дълго от другите.
Лейни отпи жадно от водата. Толкова беше вкусна! Изпразни шишето на един дъх. Това само я подсети колко беше гладна. Извади бучка от храната и я помириса. Не миришеше _толкова_ зле.
— А ти коя си? — попита накрая, след като опита вкуса й с върха на езика си. — Исках да кажа, как е твоето име?
Последва дълга пауза.
— Кейти — отвърна тихо момичето. — Името ми е Кейти.
40
Всеки, който се занимава с телевизия, ще ви каже да бягате колкото може по-далеч от телевизионния бизнес. В това число и Марк Фелдинг. Политика. Простотии. Дълги работни часове. Случайни и твърде редки успешни истории, за които в повечето случаи се знае, че нямат нищо общо с таланта. Телевизионните новини не правеха изключение. Журналистиката от ефира вече не стоеше над пошлия свят на шоубизнеса, знаменитостите и жизненоважните рейтинги. Изобличаването на корумпирани местни политици вече не беше по-почетно от това да работиш за „Дисни Чанъл“. Може би играта сменяше облика си за дълго време, но при икономика, която върви надолу по спиралата, долната граница неочаквано отрязваше престижни журналистически кариери и независимо дали ви харесва, или не, вратите се отваряха за онези от новоизлюпените нископлатени възпитаници на репортерските колежи, които можеха да покажат големи цици и ослепително бели усмивки. В зрялата възраст от четирийсет и две години изгледите пред „стара телевизионна кримка“ като Марк бяха доста песимистични, особено след дванайсет години стаж в шест различни телевизии, в които бе наблюдавал как бизнесът се променя към по-зле. Знаеше, че бе настъпил моментът или да потъне, или да се спасява.
Марк виждаше ясно изписаните знаци от известно време: драстичното намаляване на ефирното време за неговите репортажи; съкращаването на разследващия състав; наемането на неопитни разследващи журналисти на свободна практика; общата „ютюберизация“ на новините, при която яхувци с камкордери подменяха ветерани в професията, и електронното събиране на информацията. Налагаше се да работи все по-усилено и по-усилено по сглобяването на значима тема само за да види някой двайсетинагодишен сополанко да краде триминутно ефирно време, бълвайки безсмислици за вредата от непремахването на пуха от сушилнята ви. Ситуацията беше много потискаща, но Марк се бе зарекъл да не се впряга. Канеше се да се измъква, ето какво възнамеряваше да направи. Това беше Генералният план. И щеше да напусне, преди да му покажат вратата.
Наистина беше забавно как понякога съдбата превръща мръщенето в усмивка. Само преди седмица обмисляше как ще пише романи по действителни криминални случаи на задната веранда сред природата на Озаркс, когато съдбата му поднесе „Историята, която прави кариера“. Онова, което беше започнало като „клише“ на разследващ репортаж за избягали от дома си тийнейджъри, беше довело до пълнокръвната лудост от изминалата седмица. И до ударната доза стероиди в боледуващата му кариера. Ето го отново в играта — като Джон Траволта — с шансове да измине целия път…
Рейтингът на новините по телевизия WTVJ беше скочил до небето, задминавайки CBS4 и WSVN 7 в пояса на късните новини, когато тялото на Гейл Сампсън бе открито в хотел „Ригал“. И през всяка следваща вечер. В бизнес, където рейтингите определят успеха, скокът беше огромен. А по мнението на продуцента на предаването той се приписваше директно на факта, че вече новоизгрялата звезда на телевизионния канал, Марк Фелдинг, репортер от мястото на събитието, разполагаше с вътрешна следа по „убийството Пикасо“, както бе наречено. Отначало му изглеждаше донякъде като лично възползване от подобна трагедия, но Марк го преодоля. В края на краищата ураганът „Ендрю“ бе изстрелял Браян Норкрос от обикновен водещ на рубриката за времето до национално признат метеоролог, докато голяма част от зрителите на Маями живееше под брезенти, без електричество и вода, и никой не го обвини за това.