— Но тъкмо защото Сиро влезе там и видя, каквото видя, току-що получихме и втората подписана заповед. Не забравяй, че съпругата си даде съгласието да претърсим и вземем каквото преценим.
— Може да сме окей с претърсването, но колкото до изземането, ателието е само на съпруга и на никой друг. Деби Ламана е твърдяла, че дори не е знаела за съществуването му. Ако този тип е нашият Пикасо, евентуалните аргументи на някой хитър адвокат от защитата ще бъдат, че съпругата не е трябвало да дава съгласието си за вземането на вещи на съпруга, над които няма права. Не се опитвам да се правя на адвокатка или да плюя по заповедта за обиск, само че…
Тъй като беше висш прокурор с над десетгодишен опит в съдебни процеси, през две от които експериментира откъм тъмната страна като криминален защитник, Стефани определено знаеше как да се ориентира по дадено дело в съдебната зала и беше дяволски добра в предвиждането на всякакви подводни камъни. А и никога не се опитваше да захаросва проблемите. На някои ченгета — всъщност на голям брой — не им се нравеше хубава млада жена да е по-умна от тях. И особено не им се нравеше, когато тази хубава млада жена им го показваше, без поне малко да погъделичка егото им преди това. Но Боби ценеше точно това у Стефани — винаги знаеше на какво се базират аргументите й и беше достатъчно умен да ги чуе.
— Е, станалото станало — каза Боби, като сви рамене. — Ламана вече е на двайсет и четири часово наблюдение седем дни от седмицата. Ако е този, когото търсим, има надежда, че ще ни отведе до сестрите Боганес и всички други, които държи.
— Имаш предвид Лейни — каза тя, когато стигнаха първия етаж.
— И всички други изчезнали момичета, които мислим, че може би са при него — отвърна той, задържайки отворена вратата на фоайето.
Стефани се спря и го изгледа. Сетне затвори вратата, така че да останат сами на стълбището, и произнесе тихо:
— Боби, познавам те отдавна. Ти си един от любимите ми агенти. Вълнувам се, че работиш по този случай, защото знам, че е в най-добрите ръце. Но… — Тя си пое дълбоко дъх. — Всичко наред ли е при теб? Искам да кажа, че те засяга лично.
Със Стефани бяха работили заедно по няколко случая достатъчно дълго и в близост, за да си създадат не само добри професионални отношения, но и приятелство. Стефани беше в течение на всичко за Кейти. Беше една от първите, които му предложи помощта си в онези ужасни дни след бягството на Кейти.
— Заклещила си ме на тъмно и празно стълбище само за да ми кажеш, че съм ти любимец? Ще взема да се изчервя — пошегува се той с кисела усмивка.
— Ха-ха, не искаш да ме улесниш, нали? — Тя поклати глава. — Тъй де, ченгетата винаги са големи и велики и нищо не може да ги разбие. Просто исках да кажа, че… виж, не претендирам, че знам какво преживяваш, но мога да си представя какъв ад е, Боби.
— Голям купон е, скъпа.
— Не сме разговаряли много през последната година.
— Няма особено интересни теми за разговор.
— Как стоят нещата вкъщи, тогава? Мога ли да попитам това?
Боби сви рамене.
— Можеш, разбира се.
Тя се смути.
— Съжалявам. Не исках да си вра носа, където не ми е работа. Нямам право. — Обърна се да си тръгне и отвори вратата.
Боби я придърпа нежно за ръката към себе си. Усмивката му бе изчезнала. Прокара ръка през косата си, опитвайки се да събере мислите си.
— Нещата са… скапани, Стеф. Няма да те лъжа. Виж, оценявам, че питаш, но тази година беше, както ти каза, ад. Пълен ад. Жена ми не се е съвзела. Нито пък аз. Не мисля, че някога ще се съвземем. Не, _знам_, че няма да се съвземем.
Тя кимна, без да се обажда, в очакване на продължението.
Той си пое дълбоко дъх.
— Всичко се промени. Станахме различни. Понякога имам чувството, че Лу Ан и аз сме като двама непознати в малка лодка, които плуват през света съвсем сами, надявайки се да намерят пътя към дома, но за момента искат да открият просто земя. Място, където да спрат да гребат и да търсят и просто… да бъдат. И всеки ден не намираме дома, всеки ден не намираме даже това малко парче земя, и все повече и повече забравяме какво всъщност търсим. Искам да кажа, че помним дома си като утопия, разбираш ли? А междувременно сигурно пропускаме множество малки възможности… просто да бъдем. Просто да оцеляваме. — Той тръсна глава. — Аз съм задник. Не трябваше да казвам нищо. Това са приказки от „Ред Бул“-а и безсънието. Но ти попита, госпожо Адвокат.