— Наистина те попитах — произнесе тя меко. — Виж, наистина ли си мислиш, че си единственият в света, който има проблеми с връзката? Особено след — поради липса на по-добра дума — трагедия? Не бъди такъв.
Той се усмихна.
— Май знаеш как да накараш хората да говорят, госпожо Адвокат. Точно затова обвиняемите се боят да застанат пред теб. Боят се от това, което ще ги накараш да кажат.
Тя се изчерви. Стефани беше хубава, без съмнение, с дълга, гъста тъмночервена коса и искрящи сини очи, които пламваха, когато бе гневна или я осенеше идея. Беше чувал не едно ченге да си фантазира как изглежда под добре скроените костюми. Веднъж-дваж се беше питал как досега не се беше омъжила.
— Благодаря за комплимента — рече тя. — И накъде от тук нататък? Имам предвид, относно дъщеря ти?
— Оглеждам се. Разгледах определени места в Калифорния, Фриско и Венис Бийч. Посетих горещите подиуми в Джърси, Ню Йорк, Вегас, Детройт. Нищо. После преди месец от Организацията за подпомагане на безпризорни ми изпратиха снимка на момиче от Ню Орлиънс, което можеше да е тя, само дето беше толкова размазана, че нямаше начин да съм сигурен. Докато пристигна там, вече беше напуснала.
Неколцина чиновници слязоха по стълбите покрай тях. Боби и Стефани млъкнаха.
— Смяташ ли, че има вероятност да държи и нея? — попита Стефани, когато те отминаха и вратата отново се затвори. — Че Пикасо е похитил Кейти? Нещо такова ли надушвам тук?
Боби въздъхна и удари по стената с ръка.
— Не мога да си позволя тази мисъл. Това беше първото, което ми мина през ума, когато осъзнах, че може да има повече жертви. Не, не мога да си позволя тази мисъл. Има хиляди избягали деца. Някои не се прибират вкъщи, защото не искат. Защото не са готови, това е. Всичко друго… — Той затвори очи. — Просто не мога да мисля за това, Стефани.
Тя стисна ръката му и топлите й пръсти се преплетоха с неговите. Той отвърна на стискането. Усещането беше хубаво. Макар и малко странно — веднага го накара да се почувства виновен. Миналата вечер на масата за хранене, отрупана с фишове на ИЦЗИЛ, за пръв път от месеци Лу Ан го докосна спонтанно. Сякаш току-що по неизвестни причини бе изказал гласно пред Стефани, че след изчезването на Кейти двамата бавно, но сигурно се отдалечаваха един от друг. Беше уверен, че Лу Ан го обвинява за бягството на Кейти. Не се съмняваше в неприязънта й заради факта, че именно _неговите_ последни думи към Кейти веднъж завинаги да изхвърли Рей от живота си са я накарали да напусне дома. _Той_ прояви първоначалното неблагоразумие да й позволи да излиза с момче, за което и двамата знаеха, че е негодник. _Той_ пропусна да забележи, че Кейти се друса много преди да се появят убожданията по тънката й ръка. През последните единайсет месеца наблюдаваше как Лу Ан се отдръпва в своя свят — работеше извънредно, в свободното си време излизаше с приятели. Навярно и той правеше същото, но за Боби работата не беше бягство. Не му носеше облекчение. Когато гледаше чуждите изчезнали деца, докато се взираше в усмихната снимка на дъщеря си на стената, осъзнаваше с още по-голяма сила грешките си като баща и ченге. А сега, при обзелите го в момента чувства, с ръката на Стефани в неговата, докато парфюмът й запълваше тясното пространство помежду им, още по-ясно осъзна грешките си като съпруг. Измъкна ръката си и отвори вратата към фоайето.
— Знаеш, че съм насреща, ако ти потрябвам — каза Стефани, минавайки покрай него. — Това е всичко, което ще кажа. Ще бъда до теб, ако ти потрябва слушател. И успех днес.
Той кимна замислено. Проследи я с поглед как влиза в гъмжащото фоайе и се изгубва в тълпата.
45
На Уолтър „Уоли“ Джаксън му беше писнало от гадости. Откакто живееше вече толкова години по улиците, беше им изгубил края. Познаваше опасностите, които го грозяха, когато положеше глава под някой мост след залез-слънце. Най-големи проблеми си имаше с полицаите, които винаги го притесняваха, когато махалата започнеше да се оплаква, и разтуряха гнездото му, щом се помъкнеше да изкара малко дребни през деня. Макар престоят в затворническата килия да осигуряваше пълен стомах и покрив над главата, арестът за скитничество, когато си излежеше присъдата, му гарантираше тотално скапване на живота. Така или иначе, събирането с неподходящи хора, възможността да те оберат, докато си друсан, пикаенето в чуждо гнездо или изчукването на чуждо гадже — си бяха простотии, които всеки тъпак ще ти каже, че могат да те вкарат в беля. Бездомник или не, човек не си губи здравия разум просто защото няма легло или работа. Но напоследък животът из улиците предлагаше цяла гама нови шибани опасности, за които трябваше да внимава. Правилата на честната игра и оцеляването се бяха променили и през последните шест месеца _два пъти_ му бяха трошили черепа пънкари, чиито топки още имаха прасковен мъх, които се чудеха какво да правят по цял ден. Педерастчета, изживяващи се като мъжкари, нападаха и пребиваха с бейзболни бухалки хора като него просто за удоволствие. Наричало се „бъхтене на скитници“ — явно нов вид откачен спорт, който се играел по цял свят — както му обясни някой от болницата първия път, когато се наложи да му прибират мозъка. Можеше да бъде и по-зле, беше му казал същият човек. В Маями някакъв бездомник бил запален като тортена свещ със собствената му бутилка водка „Попов“, докато си отспивал след тежък запой. Но Уоли не се вслуша във всичките грозни предупреждения. Върна се в гнездото си в Бърч Стейт Парк. Този път обаче, когато се събуди с други двайсет шева от другата страна на спраскания пъпеш, Уоли реши, че е време да вземе предупрежденията по-насериозно.