Оказа се прекалено фасулско. Едно бързо напъване с джобния нож, който държеше в чорапа си, като с лост и беше вътре. Дървената врата водеше към долна кабина. Докато слизаше надолу по тесните стълби в непрогледния мрак, се надяваше Барт да не се е раздрънкал за мястото на още дузина хора. Не му се щеше отново да му изритат задника.
Миризмата го накара да помисли, че навярно първото му подозрение е вярно — че имаше някой друг на борда на „Краун Джуъл“. Беше гранива, като много гадна телесна миризма, или може би като на стар развален боклук, но без да е задушлива. По-скоро изглеждаше като да е била много, много лоша, но вече изветрява. Беше примесена със смрад на плесен. Собствениците сигурно бяха оставили шибания хладилник отворен и в него е имало храна. Без ток храната се беше развалила. Надяваше се вътре да няма гадинки. Ненавиждаше летящите хлебарки. Уоли мушна цигара в устата си и се пресегна за запалката. Време беше да огледа подслона си за през нощта.
Запали фаса и задържа пламъка пред себе си, за да вижда къде стъпва. Стоеше по средата на дневна със столове, масичка за кафе и маса за хранене. Зад гърба му се намираше тясна кухничка. Дотук добре — не се виждаха и чудовищните хлебарки. Ако отвори няколко прозореца, може да се отърве от вонята. Ама че живот — да имаш достатъчно пари, за да притежаваш къща, която не използваш, и дванайсетметрова яхта, с която не плаваш. Той направи още няколко крачки, слезе по още две-три стъпала и отвори вратата пред себе си, която навярно водеше към спалното помещение. Пламъкът угасна и той тръсна запалката и отново я щракна, примижавайки в тъмнината, за да вижда пред себе си.
Когато видя двете тела, седнали в средата на голямо капитанско легло с ръце във взаимна прегръдка, първата му мисъл беше, че предчувствието му се оказваше вярно — някой друг беше откраднал идеята много преди него и той беше изненадал двама души в момент на мърсуване. Промърмори „извинете“ и отстъпи крачка назад, при което се спъна и настъпи края на завивката, която се изхлузи към него. Телата се килнаха напред върху леглото. Пламъкът изгасна. И никой не промълви дума.
Чак тогава Уоли осъзна, че смрадта го обгръща отвсякъде и двете тела, на които току-що се бе натъкнал в непрогледния мрак, бяха много, много мъртви.
46
— Лари, какво установихте? — започна Боби още с влизането си в стаята на отдел „Престъпления срещу деца“ във вторник сутринта. — Нещо по въпроса за Лори, която няма фамилно име?
— Ударихме на камък с нея — отвърна Лари, вдигайки поглед от лаптопа си.
Той събра някакви папки и последва Боби в кабинета му.
— Но открих двамата смотаняци, с които Ламана се е срещнал вечерта на двайсет и шести в кръчмата „Страничен джоб“: Джулс Блак и Алекс Хуарес. Работят в сервиза на „Кармакс“. Двамата казват, че Тод се е присъединил към тях около осем часа вечерта и си е тръгнал към единайсет с някаква непозната мадама. Брюнетка. Най-доброто описание е, че била с големи цици и изглеждала повече от пълнолетна. Не знаят името й. Тя е приказвала с него на бара и няколко минути по-късно са си тръгнали заедно. Не е била секретарката, защото тя е червенокоса и ние го проверихме, макар че е чукал и нея.
— Някой знае ли къде е бил от пет до осем часа?
— Не.
— Това не говори добре за нашия човек.
— А нещо от лабораторията? — попита Сиро, влизайки с чаша кафе в ръка. — Има ли вече някакви резултати?
— Колата беше чиста — отвърна Боби. — Няма кръв, но са открили три кичура от косата на Лейни в багажника.
Той размаха един лист.
— Лабораторният доклад — още топъл от факса.
— В багажника? — изненада се Сиро.
— Взели са косми от четката за коса на Лейни в стаята й и са ги сравнили. Кафето прясно ли е? — попита Боби, кимвайки към чашата му.
— Кики беше сварила кафе. Малко е силничко, но нали е кубинка. Значи, нещата _наистина_ не говорят добре за нашия човек. — Сиро поклати глава. — Пълен боклук. Как са попаднали там?