47
Марк Фелдинг беше застанал край новинарския ван на Канал Шест доволен от себе си, пушеше цигара и предъвкваше неприятните новини с трътлестия оператор и двамина униформени полицаи от Форт Лодърдейл.
— Абе ти майтап ли си правиш с мен, бе? За затвор ли плачеш? — разкрещя се Боби, щом го зърна.
Изненаданият Фелдинг вдигна ръце, когато Боби се втурна към него, вероятно за да се защити от евентуални юмруци.
— Вие ме заблудихте, агент Дийс! — заоправдава се той. — Казахте да няма обсъждане какво съм видял на картините, изпратени _до мен_, както и на други бъдещи картини, които може да _ми_ бъдат изпратени. Добре, разбрах го. Разбрах го. Но никъде в подвеждащата ви заповед не се споменаваше, че не мога да отразявам новините, много благодаря. Както виждате, върша си работата. Аз съм репортер. Това ми е работата. Съжалявам, ако не ви е харесал репортажът ми.
Операторът и полицаите се отдръпнаха.
— Тръгваш да предаваш на живо тези лайнарщини, преди дори да съм бил извикан? Защо, да те вземат дяволите, не си споменал на полицейското управление на Форт Лодърдейл, че работя по този случай?
Очите на Фелдинг потъмняха.
— Това не ми е работа все пак, нали? Да казвам на хората каква е _вашата_ работа? Не е мой проблем, ако лявата ръка не знае какво върши дясната. Тук съм, за да информирам хората. Това ми е работата. Това е _моята_ работа.
— Боби! — викна Зо.
Боби се обърна и се отдалечи, без да го цапардоса.
— Какво ще кажете за колата в гаража? — изкрещя Фелдинг след него. — Проверката в архива сочи, че е била купена в „Кармакс“. Истина ли е, че може да има връзка между тази следа и втория баща на Лейни Емерсън, Тод Ламана? Скоро ли ще го арестувате?
Боби се извърна и се спусна към него. Униформените се разпръснаха. Той стовари дланта си върху обектива на видеокамерата, та да не би операторът да реши, че моментът е подходящ за снимане.
— Слушай, Шерлок — сряза той внезапно пребледнелия Фелдинг, — зная, че всъщност ти се ще да си ченге. Усещам го. Не си успял да влезеш в академията, издънил си се още на първоначалната проверка, или каквото ще да е. Но познавам такива като теб. Сега ти е паднал единственият шанс да се прочуеш и да докажеш на всички, които са те мислили за смотаняк, че _ти_ е трябвало да бъдеш детективът по този случай. Но нека ти кажа — хабер си нямаш от тая работа. Такива набедени ерзац репортери като теб с лопата да ги ринеш. По някаква шибана причина си бил избран за куриер на един умопобъркан. Ти не си истински репортер. Не си велик детектив. Не си нищо повече от една марионетка в това шоу и даже и за това не те бива. Така че прави каквото ти е наредил снизходителният съдия и си дръж устата затворена или ще ми помогнеш да се разправя с теб, както трябваше да сторя още преди седмици, _Марк_ — с железен юмрук и без да проявявам милост.
Той се обърна, подмина Зо, прескочи жълтата лента, която заграждаше алеята, и тръгна към къщата. Когато мина край двамата разговорливи полицаи, които се бяха скатали, им извика:
— Ако някой каже на това лайно дори колко е часът, ще работите само нощна смяна, докато се пенсионирате. Ясно ли е?
В задния двор завари хаос. Навсякъде шареха криминалисти и униформени — пъплеха като мравки по цялата яхта, изпотъпквайки всичко наоколо. Разтоварването на единия черен чувал с труп от яхтата се надзираваше от огромен следовател, който дъвчеше „дет стик“* по каки панталон и бяла риза, мокра от пот, с жълти петна под мишниците.
[* „Дет стик“ — название на леко халюциногенно вещество, което може да се пуши като цигара. — Б.пр.]
— Следовател Лафърти? Аз съм агент Робърт Дийс от ПАФ. Разговаряхме по телефона.
— Бързо пристигате тук — отвърна Лафърти, издухвайки сив облак дим в лицето на Боби.
— Добре че е така. Не ви ли казах да не изнасяте телата, преди да пристигна?
— Така е. Но тези момчета не могат да висят тук цял ден.