— Бяха само двайсет минути. Ако не възразявате — каза той и пристъпи към чувала с тялото, дръпвайки ципа, преди детективът да се опомни.
Издълбаното лице на нещо, което някога е било човешко същество, зееше към безоблачното синьо небе. Беше останал почти само черепът и тук-там по него и шията се крепяха парчета черна разложена плът. Напомняше крило на птиче, оглозгано до кокал и захвърлено под горещото слънце край кофата за боклук. Под черепа се бяха струпали гъсти кичури дълга руса коса, където се бе свлякъл скалпът. Около шията се виждаше колие с неоноворозово сърце, вградено в друго сърце, което лежеше върху деколтето на черна рекламна тениска. Боби погледна надолу. Костеливите пръсти почиваха край тялото, но върхът на палеца на дясната ръка липсваше. Той затвори ципа. Над главата си чу бръмчене на приближаващ хеликоптер. Беше новинарски вертолет. Боби знаеше, че с телеобектив можеха да уловят и сливиците в гърлото му, ако действително искаха тяхна снимка.
— Не местете другото тяло — нареди той на Лафърти.
— Недей да ми казваш какво да правя, синко — произнесе Лафърти със заядлив тон, при което проследи погледа на Боби и се загледа притеснено към небето.
— Сега вече разследването е на ПАФ. Повече няма да има нужда да ти казвам какво да правиш, защото няма да правиш друго, освен да си напечаташ рапорта как си прецакал местопрестъплението ми. — Той се обърна към криминалистите от съдебна медицина, застанали наблизо със сконфузени изражения. — Поставете я в колата. Не я транспортирайте, докато не ви наредя. И не местете другата.
Зо се приближи точно когато Лафърти се оттегли бесен под една финикова палма, където трябваше да изтърпи мъмренето на началството си по телефона.
— Ето как си печелиш приятели и влияеш на хората. Добре че аз съм шефът.
— Кой е изпуснал информацията? — попита Боби.
— Не знам. По радиото говореха само за това. Не е нужно да си гений, за да го сканираш. Честно казано, никой не предполагаше, че е Пикасо, докато не се появи твоят приятел и екипът му с камерата.
— Ти ли се обади?
— Да. Маями-Дейд са включени, както и Шерифското управление на окръг Броуард. По двама души от всяко. Мисля, че можеш да отсвириш Форт Лодърдейл, но Маями Сити също дава един човек. Ти официално имаш екип за специални операции, Пастире.
48
Години преди Ен Би Си и красавецът Джордж Клуни да превърнат Спешното отделение в романтична драма, Дензъл Уошингтън и Хауи Мандел вече участваха в сериала „Болница на забравените“. Точно тогава младата и впечатлителна тийнейджърка Лу Ан Бригс, която търсеше вълнуваща кариера след завършването на гимназията, реши да стане медицинска сестра. Не просто сестра, която ти казва да си изплезиш езика и да кажеш „а-а-а“, от онези в бели престилки, които държат ръцете на пациентите, а такава, от която зависят истински важни неща всеки ден — да спасява човешки животи в отговорни сектори, да кара носилки и да помпа гърди, докато сърцата в тях затупат отново. Още тогава знаеше, че баща й — който гледаше същите медицински сериали като нея на същия диван в Шрийвпорт, Луизиана — никога нямаше да я прати да учи медицина в университета, дори и да можеше да си го позволи. Успехът й беше блестящ, но лекарската професия не беше за жени. Сестринството, от друга страна, беше почтена професия и най-доброто, на което можеше да се надява. Само че на нея не й бе достатъчно просто да е почтена. Тя искаше да е вълнуваща. Търсеше единоборство със смъртта. Нещо завладяващо. Искаше да е една от сестрите в бостънската болница „Сейнт Елиджъс“, да работи в екип с Хауи и Дензъл, които вещо и безстрашно изправят на крака „яйцата Хъмпти-Дъмпти“. Тъй че си избра спешната медицинска помощ и стресовия Ню Йорк Сити, където да я практикува. Град, в който никога не беше стъпвала. Десет дни след излизането си от Северозападния щатски университет се озова в центъра на ада.
Прострелните рани в болница „Джамейка“ бяха нещо обикновено; намушкванията с нож — рутинни. Шегичките с черен хумор за разсейване на напрежението в Спешното отделение просто изчезваха, когато нещата клоняха от лоши към ужасни. Никакви хубави, млади и безгрижни доктори не се мотаеха около кафемашината. Пациентите не бяха мили, нито болничната администрация всеопрощаваща. Ако не беше подписала договор да работи минимум две години и нямаше надбавки към заплатата при постъпването, едва ли щеше да издържи и седмица.
Но пък и никога нямаше да срещне следовател Боби Дийс.
Осемнайсет години бяха изминали от онази ужасна нощ, когато Боби беше вкаран на напоена с кръв носилка в Спешното отделение със затихващ пулс, придружаван от дузина обезумели полицаи от Нюйоркската дирекция на полицията. Прищявка на съдбата беше, че този ден тя работеше на двойна смяна, още една прищявка изпрати страховитата буря с проливен дъжд, която й попречи да излезе в почивката, за да изпуши цигара, и трета прищявка вкара бъдещия й мъж на носилка в неотложната травматология. Лу Ан не беше очаквала любовта на живота й да я потърси сам, и то на носилка, облян в кръв, с разкъсана подключична артерия от куршума на наркодилър. Не беше очаквала, че точно на нея ще се падне да го спасява. Но може би тъкмо защото беше срещнала Боби по този начин, може би защото от двойната смяна в ада през онзи дъждовен ден беше излязло нещо толкова силно и хубаво, Лу Ан подмина десетките други възможности оттогава да работи в по-малко напрегнати сектори като медицинска сестра.