В момента повече от всякога беше благодарна, че остана на тази работа. Огромният стрес сред суматохата на първостепенна травматологична болница, само на минути път извън Маями, беше най-доброто хапче срещу умопомрачението до края на живота й. И колкото и егоистично да би звучало, ако го изкажеше гласно, точно сега тя имаше нужда да бъде около хора, чиито животи бяха много по-трагично опустошени от нейния.
Затова работеше дълго и усилено до изнемога, поемаше двойни смени и дежурства през празниците, затъвайки в емоционално изчерпваща работа, както алкохоликът се пристрастява към бутилката. И точно както алкохоликът след запой, на сутринта се чувстваше зле. С усещането, че отново беше предала всички. Първо дъщеря й избяга от дома, който тя беше създала със _собствените_ си ръце, а сега тя дори вече не я търсеше всеки миг и секунда от живота си, както правеше съпругът й. Вместо това беше отново на работа, изкарвайки поредната двойна смяна. Но истината бе, че не можеше да бъде като Боби. Всъщност Лу Ан даваше най-доброто от себе си през деня, само и само да не мисли за Кейти, въпреки че никога не го бе споделяла с Боби. Защото мисълта за единственото й дете, малкото й момиченце, което някога искаше да бъде мажоретка на щата Флорида и да стане ветеринарен лекар, а сега кой знае под кой мост полагаше нощем глава и с каква отрова инжектираше ръцете си и какви отчаяни неща правеше за пари, беше прекалено болезнена. Затова не мислеше. Вместо това като пияницата, който поема обратно към бара с натежало от вина съзнание след убийствен махмурлук, Лу Ан търсеше утеха в поемането на друга смяна и поправянето на нечия чужда трагедия.
Метна латексовите ръкавици и изпръсканата с кръв предпазна престилка в контейнера за биологично опасни продукти, довърши изстиналото си кафе и излезе в претъпканата чакалня.
— Елби Санчес? — извика тя.
Крехка възрастна жена се изправи в дъното на залата и с помощта на проходилка започна да се придвижва към нея. Лу Ан забеляза, че телевизорът над главите им в чакалнята, по който обикновено даваха сериалите „Съдия Алекс“, „Доктор Фил“ или момичетата от предаването „Гледища“, в момента излъчваше новини. Нямаше да му отдели и секунда внимание, ако не беше същият репортер от онази вечер, който беше изкарал Боби от равновесие. Името му беше Фелдинг. Марк Фелдинг. Репортажът беше за избягалата тийнейджърка от Корал Спрингс.
— Все още нямаме потвърждение на самоличността им, но, както обявих по-рано, Сю, това е история с продължение. Служители от ПАФ са на местопрестъплението. Тук са вече цял ден. Те не издават други подробности, освен онези, които научихме днес следобед, но по всичко изглежда, че това са сестрите от Флорида Сити. Най-голямата тревога е: за сериен убиец ли става дума? Естествено, органите на реда не желаят да се раздухва паника — Маями все още не се е отърсил от ужаса на бруталните убийства, свързани с Купидон, донесли на града мрачната слава отпреди няколко години. Никой не иска тази публичност да се повтаря, но двата зловещи портрета, трите мъртви тела и големият брой изчезнали непълнолетни… Никой не може да игнорира оформящата се картина…
— Аз съм Елби Санчес — представи се дребната женица.
— Дали става дума за сериен убиец… — продължаваше Фелдинг, размахвайки пачка фишове за избягали и изчезнали деца.
Залата се завъртя. Първо бавно, след това бързо.
— … който набелязва тийнейджърки, или още по-точно, избягали от дома си малолетни момичета?…
И още по-бързо.
— Ако това е така, колко могат да се окажат жертвите на този Пикасо?
— Сестра? Мога ли вече да видя сина си? Добре ли е?
И по-бързо.
— Сестра? Добре ли сте? — отново попита Елби.
Въртенето стана неудържимо.
— Господи! — изпищя някой от тълпата в чакалнята.