Той потопи бисквита „Орео“ в топлото си мляко и насочи вниманието си към компютъра. Чувстваше се самотен, беше облечен за излизане, без да има при кого да иде, а извън вратата гъмжеше от стършели. Време беше да провери каква нова лудория е измислила възедричката Шели с красивата розова татуирана пеперуда. Само с няколко кликвания на мишката той отвори вратата към резервоара и заплува скришно в интернет, заобикаляйки ловко родителските контролни бариери и защитни стени. Навред около него превъзходни дребни рибки изпращаха моментни съобщения, снимки и разменяха клюки в Оу Ем Джи чатрума. Все едно чуваше пискливото им чуруликане. Милиони възбудени млади гласове, които цвърчаха, писукаха и дърдореха, разперили криле в големия лош интернет. Бяха там, за да докажат на мама, татко, баба и на самите себе си, че в световната мрежа няма от какво да се боят. Няма сексуални хищници, които дебнат в дружеските форуми. Та те биха надушили от километър всеки преструван. Единственото, което търсеха, бяха малко нови приятели и малко забавление.
Нужни му бяха няколко секунди, за да открие точно каквото търсеше. С невидими ръце отвори ципа на роклята й, разкопча сутиена й и се промуши незабелязан в компютъра й. Опитните му пръсти шареха из нейните програми, докато намерят нужното включване. След това се облегна на стола, дояждайки бисквитата, докато сладката Шели се разхождаше на екрана му по розова пижама на точки, с коса, увита в хавлиен тюрбан, дърдорейки по мобилния си. Леглото й беше неоправено, дрехите й бяха пръснати навсякъде из разхвърляната стая в люляков цвят. Той събра трохите от косматия си корем и се наведе над клавиатурата.
„ЕлКапитан казва: здрасти Шел. онлайн ли си?“
Няколко секунди по-късно получи пълното й внимание. Той се усмихна. Обичаше домашните филми.
50
— Колко време мислиш, че ще отсъства? Искам да кажа, дали ще се върне изобщо? — попита Лейни, долепила буза до хладната плесенясала стена. Гласът й бе започнал да глъхне.
— Не знам. Може да е катастрофирал — отвърна Кейти. — Дано да го боли адски.
На Кейти й бе хрумнало, че изродът може изобщо да не се върне. Че просто ги е зарязал в тази адска дупка — където и да се намираше — да гният, докато умрат. Отначало нямаше нищо против — беше по-добре в сравнение с онова, което я чакаше, ако се върне. По-добре, отколкото да слуша виковете от коридора. Или да надушва отвратителната миризма на боя, от която й призляваше. Или да усеща лепкавите пръсти по кожата си. В момента чуваше единствено тишина; надушваше само собствената си смрад в ъгъла. Сетне се замисли върху възможността той наистина да не се върне повече. Представи си как умира бавно от глад в тъмнината и какво би било усещането. И макар смъртта да изглеждаше за предпочитане пред живота в такъв затвор, в случай че той не се върне, започна да вижда реалната възможност никой да не открие тялото й. Щеше ли някога нещастната й майка да разбере какво се бе случило с нея? Или родителите й щяха завинаги да си мислят, че тя живее някъде във Вегас, Ел Ей или Ню Йорк? Нима щеше да изгние като мумия и от нея да останат само кости, които след един-два века някой търсач на динозаври щеше да изрови и да се чуди защо, за бога, е била заровена точно на това място?
— Как върви твоят тунел? — попита Лейни. — Стигна ли другата страна на стената?
— Опрях в скала.
— Ох, отказваш ли се?
— Няма начин. — Кейти сви юмруци.
Усети как кървящите й пръсти с изпочупени нокти и обелена кожа се трият в дланите й. Сигурно кървяха вече от дни.
— Просто ще я заобиколя. Това може да е единственото ни спасение, в случай че той не се върне. Какво става с твоя тунел?
— Спрях. Много ме болят пръстите.
— Лейни…
— Искам да си ида у дома, Кейти. Не да дълбая тунели. Няма да мина през тях.
— Мисли позитивно.
— Ти не искаш ли да се върнеш у вас, Кейти?
Кейти затвори очи. Не й се говореше за дома. Прекалено болезнено беше.