— Да, точно затова дълбая. Желанието да си у дома в топлото легло не може да те пренесе там, Лейни. Няма магьосник, който да изпълни желанието ти само с удряне на петите една в друга. — Тя въздъхна и се облегна на стената. — Разкажи ми пак за брат ти. Какво е да имаш брат? И защо си го наричала Брадли Смрадли?
— Вече не помня. Не си спомням защо го нарекох Смрадли — прошепна Лейни в отговор. — И с какво толкова ме вбесяваше. Просто ми липсва. Дори не мога да повярвам, че казвам това. Брад ми липсва. Липсва ми нахълтването му в стаята ми, отмъкването на комиксите ми. Беше го страх от гръмотевици и искаше да ги чете под завивките. Липсва ми глупашкият му смях, когато реши, че нещо наистина е смешно. Мислех, че се преструва, но сега знам, че е бил искрен.
— А майка ти? Разкажи ми за нея.
— Тя май е много объркана, но не ще да си признае. Всичко прикрива. Винаги е била такава. Както ти казах, когато това се случи, не се разбирахме особено. А Лиза, нали се сещаш — сестра ми — избяга преди майка ми да побеснее истински. Веднъж мама й каза, ако пак го направи, да не се прибира вкъщи. Лиза сигурно даже не знае, че съм изчезнала. Все се губеше някъде. Около нея се въртяха гаджета, наркотици, така че… — Гласът на Лейни секна и тя разтри превързаните си очи. — Сигурно още е бясна, че съм й взела джинсите и гримовете.
— Ще ми се да можех да поправя нещата — произнесе Кейти тихо. — Да ги направя отново по друг начин, нали разбираш? Мислех, че всичко вкъщи е толкова кофти. Не е ли смешно? Но понякога трябва да видиш кое е истински лошото, за да оцениш доброто. Всичко прецаках у дома. Сама си бях виновна. Но вече е твърде късно да бъде поправено.
— Не казвай това! — изкрещя Лейни с всичка сила.
Настъпи продължително мълчание.
— Мислиш ли, че някой ни търси, Кейти? Дали на някого изобщо му пука?
Кейти изтри сълзите от страните си с разранените си кървящи ръце. Нямаше желание да отговори на този въпрос нито наум, нито на глас. Заопипва дупката, която беше започнала да дълбае от много време. Пръстите й достигнаха грапавия варовик и тя го последва с ръце, докато усети внезапното му прекъсване от нещо, което сметна за пръст. Вмъкна пръстите си там и започна да гребе трескаво, без да обръща внимание на болката в пръстите, гърба, празния си стомах и без да мисли за страха, който изпълваше сърцето й.
— Точно затова трябва да се измъкнем оттук, Лейни — прошепна тя. — И то точно сега.
51
— Къде е тя? — попита Боби, щом отвори вратата на дома си.
Шарлът Нокс, близка приятелка на Лу Ан от болницата, седеше на един стол в слабо осветената дневна със списание „Пийпъл“ в скута и го чакаше. Нила го посрещна на вратата с вой и махване на опашката.
— Спи на канапето в дневната — отвърна Шарлът с пръст на устните, изправи се и взе чантата си. — Не е много добре.
— Какво е станало, по дяволите, Шарлът? В болницата не искат да ми кажат нищо. Долетях тук веднага щом ти ми се обади…
— Тя ще се оправи, Боби. Направиха й една дузина изследвания, изглежда, просто е припаднала. Но при падането си е ударила главата в един стол и като се събуди, ще е натъртена и ще има силно главоболие. Възможно е да е получила сътресение от удара, тъй че трябва да си почива няколко дни и да я прегледа лекар, преди да се върне на работа.
— Припаднала? Господи… защо?
— Не зная. Малко преди това вадеше асфалт от гърба на един катастрофирал мотоциклетист и в следващия момент припадна в чакалнята на интензивното. Била е там само от няколко минути. Не искаше да те тревожи, докато й правеха изследванията. — Шарлът снижи глас. — Разбрах, че работиш по онзи тежък случай. Цял ден го дават по новините.
— Нейна ли беше идеята да не ми се обади?
— Просто не искаше да те плаши.
_Боби, обажда се Диъдри. Диспечерът току-що ме свърза с някой от болницата в Броуард, който търсеше теб. Аз вдигнах телефона. Аз… не знам как точно да ти го съобщя. Нещо се е случило с жена ти, Боби._
Той тръсна глава и погледна зад Шарлът към дневната.
— Вече успя, Шарлът.
— Ще ме убие, като разбере, че съм те извикала. Просто не исках утре да дойде на работа, все едно че нищо не се е случило. Работи прекалено много. Нейното си е живо изтощение.
— Добре си постъпила, Шарлът — каза Боби, изпращайки я до вратата. — Много й се събра напоследък.
— Очевидно — съгласи се Шарлът, тръгвайки по предната алея към колата си. — Грижи се за нашето момиче. Лека нощ, Боби.
Дневната беше тъмна. В кухнята, която водеше към дневната, беше включена само лампата над печката. Въпреки това на лунната светлина, която се процеждаше между палмите отвън, можеше да види слабата й фигура върху голямото тъмносиньо плюшено канапе. Беше се свила като малко дете. На сгъвката на лакътя й беше залепено топче памук. Друго беше залепено на китката, където й бяха взели кръв и бяха включили системата. Точно под нея лежеше медицинският й картон от болницата.