— Хей, здрасти — каза той с приглушен глас, като приклекна до нея и издърпа старата плетена завивка над раменете й.
Отмести внимателно дългия рус кичур от лицето й и видя шевовете над лявото й око, което беше отекло и посиняло. По бузата й минаваше дълбока червена драскотина. Трябва да е било жестоко падане.
Лу Ан отвори очи и го погледна.
— Казала ти е — промърмори тя.
— Трябваше ти да ми се обадиш, Красавице. Какво стана?
Очите на Лу Ан внезапно се напълниха със сълзи и тя се разрида.
— Мила, мила, какво има, Лу? — попита той, като я прегърна и притисна главата й до гърдите си. — Нещо лошо ли е? Господи… да не би лекарите да са ти казали нещо лошо?
Тя поклати глава.
— Тогава какво има, скъпа?
Тя отново поклати глава.
— Ще се оправиш, Красавице. Всичко ще бъде наред. — Той отмести косата от лицето й и се опита да я погледне в очите. — Защо не ми се обади?
— Видях го по новините. Знам всичко, Боби — успя да произнесе тя почти шепнешком.
— Какво си видяла?
— Онзи репортер по случая с избягалите деца. Видях него.
— Лу Ан…
— Искам да знам истината. Искам ти да ми я кажеш. Отвлечена ли е? От този убиец Пикасо?
— Какво? Лу Ан…
— При него ли е? — изрева тя и скри лице в рамото му. — При него ли е момиченцето ми?
Обикновено Лу Ан беше твърде сдържана. До степен, която караше околните да я смятат за студена, особено след бягството на Кейти. Боби знаеше, че й е тежко да разговаря за дъщеря им — за това какво се беше провалило в периода между биберона и пубертета й. Затова не говореха. Но да види сриването на Лу Ан по този начин, беше мъчително не защото не искаше да я прегърне, не защото не искаше да я изслуша и да я насърчи да излее душата си, не защото не искаше да й каже, че има съвсем същите страхове като нейните, а защото знаеше, че тя не иска той да я вижда такава. Знаеше, че утре тя навярно щеше да съжалява за своята невъздържаност и хладината помежду им можеше да се превърне в замразяване.
— Не, Красавице. Не е при него. Тя избяга, това е. Намира се някъде с Рей, но знам, че е невредима. Зная го. Няма я от твърде дълго време, за да е жертва на този тип. Прекалено умна е. Не знам какво цели този репортер, като казва, че са серийни убийства, или че въпросният злодей си набелязвал избягали тийнейджърки. Според мен търси сензация, това е всичко. Опитва се да направи пробив в кариерата си.
— Боби, само да не е и тя.
— Тя избяга с Рей. С него е.
— Кажи ми, че не съм лоша майка. О, господи, кажи ми, че не съм виновна аз. Излъжи ме, ако трябва. Просто ми е нужно да го чуя…
— За бога, Лу, разбира се, че не си виновна ти. Откъде ти хрумнаха такива мисли?
— Тя избяга от _мен_, Боби. От _мен_. Бях прекалено строга. Аз я накарах да стане мажоретка, а на нея не й харесваше. Аз я карах да учи и понякога не й разрешавах да излиза в петък вечер. Казах й, че мразя това момче. Казах й, че той не е за нея, че е пропаднал боклук и наркоман, и тя ни напусна. Напусна ни заради _мен_…
Той повдигна лицето й, за да я накара да го погледне.
— Не говори глупости — каза й той твърдо. — Тя замина, защото избра да ни напусне. Искаше да живее с Рей и се дрогираше. Тя направи този избор. Ти нямаш нищо общо с това. Ти си най-добрата майка. Най-добрата. Не те лъжа. Всеки път, когато те виждах с нея, когато я разхождаше с количката или я гледаше от страничната линия, беше перфектна. Допреди това лайно да се появи в живота на Катрин, всичко беше добре. Допадаше й да е мажоретка. Казваше ми, че иска да се запише да следва. Веднъж я попитах дали не иска да спре ученето — заради натоварената програма, всички домашни и прочее, и тя каза не. Каза, че й допадало. Значи причината не си била ти.
Мълчаха дълго. Той затвори очи, докато люлееше Лу Ан в ръцете си, все още коленичил до нея край канапето.
— _Аз_ трябваше да забележа, че пробва наркотици — подхвана той тихо, шепнейки в косата й. — _Аз_ познавам признаците. _Аз_ трябваше да проверя ръцете й по-рано, да й преровя раницата или чекмеджетата. Трябваше да й направя тестове. _Аз_ съм ченгето, Лу Ан, _аз_ трябваше да видя това, не ти. Но не исках да мисля, че това е възможно. Не исках да допусна, че _моето_ дете би направило всичките неща, които съм й казвал никога да не прави. Които вършат само лошите деца. Рей… проклет да е, знаех си, че е боклук. Знаех, че е беля… Не биваше да й позволявам да работи в проклетия „Дейри Куийн“. Трябваше да й кажа, че не е необходимо да работи. Да й давам повече джобни пари. Аз бях виновен, Лу Ан, не ти. Аз би трябвало да плача и да те моля да ми простиш, че не съм си свършил работата.