Сиро кимна бавно. „Понякога се налага да вземеш решение — беше му казал веднъж баща му, бивш капитан от полицията в Чикаго. — В това е разликата между полицая и героя.“
— Добре. Да влизаме — отвърна той.
Лари подкара колата, пресече улицата и паркира до вратата, през която видя Ламана да се вмъква преди броени минути. Той съобщи позицията им на диспечера в Маями и поиска да пратят подкрепление от Полицейското управление в Лейк Уърт. Това означаваше поне повече хора на път към мястото, ако нещо вътре се изпортеше. След това излязоха от колата и заеха тактически позиции край металната врата.
Сиро пробва бравата. Беше заключено.
Лари измъкна лоста, вкара го между касата и вратата и напъна ключалката. Сиро удари по вратата с дръжката на глока.
— ПАФ! Полиция! — извика той в момента, в който Лари ритна вратата, и двамата се втурнаха вътре в непрогледната тъмнина.
57
— Лейни! Лейни! Чу ли това?
Лейни пак сънуваше. Или навярно халюцинираше. Брад беше в стаята й и се опитваше да й отмъкне завивките, а тя трепереше от студ. Искаше да му извика, но беше прекалено уморена да произнесе думите.
— Лейни? Добре ли си там?
Опита се да издърпа завивките към себе си…
— Лейни! Стани!
— Тук съм — успя да прошепне тя.
Усети вкуса на мръсотията по устните си от притискането им към пода и осъзна, че просто е сънувала. А кошмарът беше действителност.
— Будна съм, поне така мисля — обади се тя в мрака, като изтри уста с опакото на ръката си.
Най-накрая беше махнала превръзките от очите си, само че Кейти се оказа права. Беше все едно. И така не виждаше нищо.
Или напротив? Тя примигна два пъти и се изправи седнала. Различаваше, макар и съвсем слаби, мъгляви очертания на… може би на своя крак? Отнякъде се промъкваше светлина…
— Виждам крака си, Кейти — прошепна тя. — Мисля, че това е кракът ми.
— Някой е тук, Лейни — извика Кейти. — Чух нещо! Той се е върнал. О, мили боже, върнал се е…
Лейни се разтрепери. Започна някъде отвътре и бавно се разпростираше към крайниците й, докато цялото й тяло се разтресе неудържимо. Откакто си беше тръгнал, откакто привърши и последната вода и й останаха само няколко бучки храна, тя започна да си представя какво ще бъде усещането да умре от глад. Дали ще трае дълго. Дали въобще ще я боли. Дали гладът все пак ще спре. Мисълта я ужаси напълно. Но сега, при самата представа, че се е върнал и отваря вратата с тежките си вериги в ръка, и за дъха му, вонящ на „Спагетиос“ и изветряло кафе, ужасът й се утрои. Тя се разплака. Този път усещаше, че сълзите мокрят страните й. Сви се в поза зародиш и започна да се люлее.
— Лейни! Недей! Спри! Може би е някой друг! Чух шумове над главите ни! Не съм чувала такива шумове преди!
Лейни се разрида още по-силно.
— Не! Недей да плачеш! Може някой да е дошъл да ни _спаси_! И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят. Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Ние сме някъде под земята и няма да ни открият, ако не викаме! Помощ! — изкрещя тя.
— Помощ… — започна тихо Лейни.
— Помощ! — закрещя тя, когато думите на Кейти заглъхнаха.
Единственото по-лошо от това да умираш от глад е да умираш от глад, знаейки, че е _можело_ да има спасение.
— О, Боже, помогни ни! Помощ! Помощ!
Кейти заудря по стената с юмруци и Лейни я последва. Сега и тя чу шума. Високото дрънчене идваше отнякъде наблизо. Това не беше дрънченето на веригите, а по-скоро като удари на чук. И светлината ставаше по-силна. Може би беше от фенер! Може да е полицията с фенери, която ги търси, осветявайки под врати и отдалечени прозорци. Тя заудря с всичка сила, без да обръща внимание, че ръцете й туптят от болка. Почувства как кожата й започна да се бели и да кърви. Пожела си свръхспособностите й да заработят.
— Помощ! О, Господи, помогни ни! — крещеше тя, докато не й остана глас.
Очертанието на крака й стана по-ясно. Лейни спря да удря и го загледа с неверие.
— Ехо? — извика глас отнякъде. — Къде сте?
— Тука сме! О, Господи, тук сме, вътре! — изпищя Кейти.
Тогава вратата се отвори и светлината нахлу.
58
Сиро се движеше бавно покрай стената от натрупани кашони, с пистолета напред, готов за стрелба. Зави по задънен коридор и фенерът му освети право в озъбеното лице грамаден върколак, от чиито жълти нокти капеше кръв. Той отскочи.
— Тук е като шибан филм на ужасите — прошепна Лари, който се приближи зад него и се пресегна да докосне козината на огромната маска на върколака, поставена на глава от стиропор върху един кашон.