— Ама че налудничава история. Да не е някой производител на маскарадни костюми за Хелоуин? — възкликна той, докато очите му шареха във всички посоки. — За малко да гръмна главата на шибаната Гостенка с косата малко по-назад.
От двете страни на тесния пасаж, по който вървяха, бяха натрупани камари от кашони, закрепени безразборно един върху друг така, че най-горните кашони, стигащи до стъкления таван на около шест метра височина, се допираха до отсрещните и закриваха лунната светлина над главите им. Невъзможно беше да виждат на повече от два метра пред себе си. Фенерът на Лари обхождаше редиците от кашони като прожектор. На някои от тях имаше етикети с цветни рисунки на съдържанието им: вещици, вампири, сексапилни медицински сестри, дяволи, полицаи, клоуни. Малко по-нататък Сиро различи фигура на Дядо Коледа в естествен ръст, седнал в люлеещ се стол над някакъв кашон, а зад него се виждаше лъскава сребърна коледна елха. По разнебитени метални стелажи бяха складирани венци като в магазин за автомобилни гуми. Фигури от пластмаса за сезонна украса на дворове — от елена Рудолф и компанията му до сини и червени джуджета и розови фламинги — затрупваха лавиците редом с изкуствени растения и палми. Всички изглеждаха поне с няколко сезона по-стари от датата на производство.
Мястото миришеше на вехтошарница с добавен дъх на плесен, сякаш бе имало наводнение и никой не се беше погрижил да оправи щетите. То напомни на Сиро за някогашния магазин за детски играчки „Улуъртс“ в центъра на Чикаго, в който работеше като момче, подреждайки стоките по рафтовете. Под една врата до стената в дъното на пасажа се процеждаше тънка жълтеникава резка светлина. Те се придвижиха към нея. Когато стигнаха до евтината врата, Сиро спря и направи знак на Лари да се ослуша. Някъде отдалеч, сякаш приглушени от нещо или някого, се чуваха викове.
Лари кимна. Те заеха позиции до вратата. Ръцете на Сиро леко трепереха и краят на глока потупваше гърдите му. Независимо каква школовка си минал, никога не си подготвен напълно за всички ситуации. Трябваше да изчакат подкреплението — това беше правилният подход. Той бързо превъртя топката и двамата нахлуха в празния офис, който извеждаше към друг коридор. До отворено порнографско списание „Хъстлър“ стоеше полупразна чаша с кафе. Сиро пипна чашата. Беше топла. Писъците се подновиха. Този път по-силни — или не, бяха _по-наблизо_. Все така приглушени или може би погребани, но определено бяха по-близко.
Те минаха през преходната врата и се озоваха в друг коридор, по който имаше повече затворени врати — най-вероятно на офиси. Сиро преброи по четири от всяка страна, общо осем. Под три от тях се виждаха светлини.
Коя врата? Коя от всичките? Ако Ламана не беше сам и имаше повече от един негодник с повече от една жертва, нахълтването през едната врата щеше да даде сигнал на другите. Това можеше да предизвика смъртоносна верижна реакция. Трябваше да атакуват всяка врата светкавично и безшумно.
Този път Лари даде сигнал на Сиро да заеме позиция пред първата врата.
Приглушените писъци като че ли идваха откъм тази стая.
Беше твърде късно да се върнат обратно навън. И твърде късно да изчакват тъпите десет шибани минути до пристигането на подкрепление. Сиро произнесе безгласна молитва и се прекръсти. Сърцето му препускаше и можеше да чуе кръвта в слепоочията си. Помисли за новото си бебе, Есмералда. Само преди час беше бесен, че на шест месеца все още се будеше нощем. В момента би дал всичко да е у дома в леглото и да храни Еси от шишето с биберон.
С трепереща ръка пробва топката на вратата. Тя се превъртя бавно в потната му длан. Господи, дано Лари да беше избрал правилната шибана врата!
След това бутна вратата и я отвори, прекрачи вътре и насочи глока си право в тила на Тод Ламана.
59
Светлината беше не просто ослепителна, а направо болезнена. Сякаш забиха ножове в очните й ябълки. Лейни стисна здраво очи и се сви в тъмния ъгъл.
После тя изчезна.
Едва отворена, вратата се затръшна и отново я обгърна мрак. Малки бели точици затанцуваха на фона на черна пелена. Преди да осъзнае случилото се, Лейни чу стърженето на метал в метал и звука от превъртане на ключ.
— Тук съм, вътре! — чу тя виковете на Кейти. — Тук съм, вътре! О, Господи! Благодаря ти, Боже!
После отекна тежкото скърцане на отваряща се врата.
— Много е силна… Не мога… Не виждам. Той ми беше завързал очите с лепенки — казваше Кейти.
Настъпи продължителна тишина. Прекалено продължителна.