Боби просто нямаше достатъчно въображение в случая.
66
Тамарак не беше много далеч от Форт Лодърдейл — само на двайсет и три километра в западна посока. Боби се справи за петнайсет минути от момента на нахлузването на панталона, надяването на значката и изхвърчането през вратата. Разбира се, по пътя нямаше движение и той караше със сто и трийсет километра.
Първото нещо, което видя при спирането в паркинга на „Юнивърсити апартмънтс“, не беше струпване на полицейски коли с пуснати сирени и светлини, а микробуса на телевизия WTVJ 6. Усети присвиване в гърдите. Колата сигурно беше пристигнала току-що, защото видя, че шофьорът и пътникът до него, които го наблюдаваха от местата си, започнаха да събират екипировката си и да слизат. Тъкмо спря до тротоара и излезе от колата, когато пристигна и полицейското подкрепление, което бе извикал от Шерифското управление в Броуард, с две бронирани коли.
— Задръжте ги тук — нареди той на един млад полицай, когато операторът и неговият асистент се втурнаха през асфалта в отчаян опит да пресекат финалната линия и да се качат в асансьора, преди да бъдат спрени.
Успяха да стигнат едва до автомата за кока-кола.
— Никой да не се качва горе, освен ако не е със значка! — извика Боби, насочвайки се към входните стълби.
Почука на вратата на апартамент 304.
— Фелдинг, Боби Дийс е. Отвори!
Отвори му изтощеният и съсипан Марк Фелдинг. Боби надуши скоча в дъха му още преди онзи да произнесе „здравей“.
— Къде е? — попита той, прекрачвайки вътре.
Незнайно как зад гърба му се озова Зо, който също нахълта в антрето.
— Добре ли си, човече? — попита Зо Марк при влизането си, като се оглеждаше намръщено.
Надникна в една спалня и в банята, за да се увери, че там не се крие никой с оръжие или камера.
— Твоите хора от Канал Шест са долу и ти изпращат поздрави, но няма да се качват горе. Тц, тц, тц… да ги извикаш тук. Нали уж знаеш правилата?
— Това ми е работата, хора. Преди малко се обадих на моя продуцент и му съобщих, че съм получил още един пакет. Нали знаете, за да го подготвя. Не знам какво е правил и на кого се е обаждал с тази информация.
— Този път на кого се обади първо? — попита саркастично Боби.
— На вас — отвърна Марк уморено. — Но обществеността има право да знае…
— Да, да. Къде е? — попита Боби отново.
В този момент забеляза жълтия плик на кухненската маса до купчина списания и друга поща. На лицевата му страна бяха залепени изрязани от вестник лентички с черен шрифт, на които беше изписано името МАРК ФЕЛДИНГ. Залепващият капак беше отворен. До него лежеше сгънато парче платно с лицевата страна навътре. Върху него беше поставено малко картонче с име, каквото се получава за сватбени приеми. Дори от метър и половина Боби можеше да види какво пишеше със залепени букви, изрязани от вестник.
„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“
Откъм коридора се чуваха все по-ясно говор и пращене от полицейски радиостанции и приближаващи се човешки гласове. Само след секунди стаята щеше да се напълни с хора.
— Кажи, че си носил ръкавици, когато си отварял това — каза Боби.
Марк отново вдигна рамене и сведе поглед. Боби само поклати глава. Вече не можеше да гледа тоя идиот.
— Зо, гледай да не пипат вратата. Накарай ги да обезопасят коридора и започнете да търсите свидетели. — Той се пресегна към платното.
Марк го погледна в този момент с кръвясали уморени очи. Поклати глава.
— Страшно е за гледане, човече…
Използвайки ръкавици, Боби внимателно разгъна платното. Стомахът му се стегна както при возене с влакче на ужасите. Човек никога не е подготвен за капката, която прелива чашата, която дори не подозира, че се задава.
_Очаквайте да бъде още по-брутално._
_Очаквайте да надхвърли необозримото…_
— Боби, тук сме, човече. Ще наредя на криминалистите да започват обработването с прах… — обади се Сиро.
— Сградите имат видеокамери, но в тази се е счупила, представи си. Все пак ще ги прибера, както и от съседните здания… — изрева някой.
— Искате ли да направите официално изявление? — попита друг. — Долу вече питат за това.
Около него звучаха гласове, но всичко, което Боби чуваше, беше бученето на кръвта в главата си. Той се взираше в изкривения образ пред очите си — на момиче в небесносиня тениска и раиран пуловер „Абъркромби“, чиито оковани във вериги ръце бяха издигнати към тавана, а тънките връхчета на пръстите й бяха издялкани и превърнати в кървящи кочани. Очите й, както на другите момичета, бяха празни черни орбити. Бузите й бяха накапани с кървави сълзи. Устата й беше разкривена в ужасяващ вик. Дългата й, сплъстена руса коса беше разпиляна по раменете, а няколко кичура се бяха оплели в тънките лъскави верижки, които висяха около слабата й шия. Под тях висеше кръгъл, лъскав сребърен медальон, легнал върху млечнобялата й кожа, изпъстрена с лунички. На него беше инкрустирана буквата „К“.