И така Пирогов продължаваше да преследва непознатата, като от време на време й задаваше въпроси, на които тя отговаряше рязко, накъсо и с някакви неясни звуци. През тъмните Казански порти те навлязоха в улица Мешчанска, улица на тютюневите и на други дребни дюкянчета, на немците занаятчии и на чухонските нимфи. Блондинката изтича по-бързо и се вмъкна в портата на една доста измърсена отвън къща. Пирогов — подир нея. Тя отърча по тясната тъмна стълба и влезе във врата, в която също тъй смело се вмъкна и Пирогов. Той се озова в голяма стая с черни стени, с окаден таван. Куп железни винтове, шлосерски инструменти, лъскави кафеничета и свещници бе струпан върху масата; подът бе замърсен от бакърени и железни стърготини. Пирогов веднага разбра, че това е жилище на майстор. Непознатата се врътна в една странична врата. За миг той се замисли, но като следваше руското правило, реши да върви напред. Влезе в една стая, която съвсем не приличаше на първата, беше наредена много чисто, и личеше, че господарят й е немец. Той беше смаян от онова необикновено нещо, което видя там. Пред него седеше Шилер, не оня Шилер, който е написал „Вилхелм Тел“ и „Историята на трийсетгодишната война“, но известният Шилер, майстор-тенекеджия на улица Мешчанска. До Шилер се бе изправил Хофман, не писателят Хофман, но доста добрият обущар от улица Офицерска, голям приятел на Шилер. Шилер беше пиян и седеше на стол, като тропаше с крак и говореше разпалено нещо. Всичко това все още не би учудило Пирогов — учуди го необикновено странното положение на тия хора. Шилер седеше, като бе издал напред своя доста дебел нос и бе дигнал глава нагоре, а Хофман бе хванал тоя нос с два пръста и въртеше острието на своя обущарски нож по самата кожа на носа. Двете личности приказваха на немски език и затова поручик Пирогов, който знаеше от немски само „гут морген“, не можа да разбере нищо от цялата тая история. Впрочем ето какви бяха думите на Шилер: