Боже, де беше дошъл той! Отначало той не искаше да повярва и почна да се вглежда внимателно в предметите, които изпълваха стаята, но голите стени и прозорците без завеси не издаваха никакво присъствие на грижлива стопанка, изтърканите лица на тия жалки създания, едно от които седна почти до носа му и почна да го разглежда тъй спокойно, както се разглежда петно върху чужда дреха, всичко това го увери, че той се бе намерил в оня отвратителен приют, дето жалкият разврат, роден от блестящата повърхностна образованост и от страшното многолюдие на столицата, е установил своето жилище. Приют, дето човек е потиснал и се е погаврил светотатствено с всичко чисто и свято, което краси живота, дето жената, красотата на света, венецът на творението, е превърната в някакво странно, двусмислено същество, дето заедно с чистотата на душата си тя се е лишила и от всичко женствено и отвратително е придобила държането и нахалството на мъжете и е престанала да бъде вече онова слабо, прекрасно и толкова различно от нас същество. Пискарьов я измерваше от глава до пети със смаяни очи, сякаш искаше още веднъж да се увери тя ли е, която го бе така омагьосала и довела от Невския проспект. Но тя се бе изправила пред него все така хубава; косите й бяха все тъй прекрасни; очите й изглеждаха все още небесни. Беше свежа, имаше само седемнайсет години, личеше, че ужасният разврат съвсем наскоро я е засегнал; той още не бе посмял да досегне бузите й, те бяха свежи и леко замъглени от прозрачна руменина — тя беше прекрасна.
Той стоеше неподвижно пред нея и бе готов отново да се забрави пак тъй простодушно, както се бе забравил преди това. Но това дълго мълчание дотегна на красавицата и тя се усмихна многозначително, като го гледаше право в очите. Ала тая усмивка бе изпълнена с някакво жалко нахалство: тя беше толкова странна и толкова отиваше на лицето й, колкото — набожен израз на муцуната на рушветчия или счетоводна книга — на поет. Той потрепера. Тя разтвори хубавичката си уста и заговори нещо, но всичко бе толкова глупаво, толкова пошло… Сякаш умът на човека го напуска заедно с неговата непорочност. Той не искаше вече да чува нищо. Беше извънредно смешен и прост като дете. Вместо да се възползва от такава благосклонност, вместо да се зарадва на тоя случай, както несъмнено всеки друг на негово място би се зарадвал, той хукна с все сила като дива коза и изскочи на улицата.
Отпуснал глава и ръце, седеше в стаята си като бедняк, намерил скъпоценен бисер и го изпуснал веднага в морето „Такава красавица, такива божествени черти и къде? В какво място!…“ Само това можеше да продума той.
Наистина никога не ни обзема жалостта толкова силно, колкото пред красотата, засегната от разлагащия дъх на разврата. Ако грозотата би придружавала разврата — както и да е, но красотата, нежната красота… в нашите мисли тя може да се слее само с непорочността и чистотата. Красавицата, омагьосала така бедния Пискарьов, бе наистина чудесно, необикновено явление. Пребиваването й в това презряно общество изглеждаше още по-необикновено. Всичките й черти бяха съчетани така чисто, целият израз на прекрасното й лице бе подчертан с такова благородство, та беше невъзможно да се помисли, че развратът е разперил над нея страшните си нокти. Тя би била безценен бисер, цял свят, цял рай, цяло богатство за страстно влюбен съпруг; тя би била прекрасна, тиха звезда в незабележим семеен кръг и само с едно помръдване на прекрасната си уста би давала сладостни заповеди. Тя би била божество в многолюдна зала, върху светъл паркет, при блясъка на свещи, при мълчаливото благоговение на множеството поклонници, паднали в нозете й. Но, уви! По ужасната воля на някакъв адски дух, който жадува да разруши хармонията на живота, тя с кикот бе хвърлена в бездната.
Пронизван цял от разкъсваща жалост, той седеше пред догорялата свещ. Отдавна мина полунощ, камбаната на кулата удари дванайсет и половина, а той седеше неподвижен, без да спи и без да бди над някаква работа. Дрямката, възползвана от неговата неподвижност, щеше вече да почне да го надвива тихичко, стаята бе почнала вече да изчезва, само пламъкът на свещта се мержелееше през обсебилите го мечтания, когато изведнъж едно почукване на вратата го накара да трепне и да се опомни. Вратата се отвори и влезе лакей в богата ливрея. В неговата самотна стая никога не бе надничала богата ливрея и при това в такова необикновено време… Той не разбираше нищо и с нетърпеливо любопитство гледаше влезлия лакей.
— Госпожата — каза с учтив поклон лакеят, — у която вие благоволихте да бъдете преди няколко часа, ми заповяда да ви помоля да отидете при нея и изпрати каретата си за вас.