Пискарьов стоеше безмълвно учуден: карета, лакей в ливрея… Не, тук навярно имаше някаква грешка.
— Слушайте, драги — рече той със стеснение, — вие сигурно сте сбъркали. Госпожата несъмнено ви е изпратила при някой друг, а не при мен.
— Не, господине, не съм сбъркал. Нали вие благоволихте да изпратите госпожата пешком до вкъщи, на улица Литейна, в стаята на четвъртия етаж?
— Аз.
— Е, тогава, моля ви се, побързайте, госпожата бездруго иска да ви види и ви моли да заповядате направо у нея, вкъщи.
Пискарьов хукна по стълбите. Отвън наистина имаше карета. Той се качи, вратичките се затръшнаха, камъните на паважа загърмяха под колелата и копитата и осветената перспектива на зданията с ярки надписи се понесе край прозорците на каретата. Из целия път Пискарьов мислеше и не знаеше как ще се свърши това приключение. Собствена къща, карета, лакей в богата ливрея… той съвсем не можеше да съчетае всичко това със стаята на четвъртия етаж, с прашните прозорци и разстроеното пиано. Каретата се спря пред ярко осветена входна площадка и той веднага бе поразен от редицата екипажи, от глъчката на кочияшите, от ярко осветените прозорци и звуковете на музика. Лакеят в скъпата ливрея му помогна да излезе от каретата и го заведе почтително до преддверието с мраморни колони, с потънал в злато портиер, с разхвърляни наметки и шуби и със силна лампа. Въздушна стълба с бляскави перила, напарфюмирана с благоухания се виеше нагоре. Той вече тръгна по нея, вече влезе в първата зала и се уплаши и стъписа още при първата крачка от ужасното многолюдие. Необикновената пъстрота на лицата го обърка съвсем, стори му се, че някакъв демон бе натрошил целия свят на множество различни късчета и бе смесил без разум, без смисъл всички тия късчета заедно. Блесналите дамски рамена и черните фракове, полилеите, лампите, въздушните развети воали, ефирните ленти и дебелият контрабас, който се показваше зад перилата на великолепната галерия — всичко това беше ослепително за него. Той отведнъж видя толкова почтени старци и полустарци със звезди по фраковете, дами, които тъй леко, гордо и грациозно стъпваха по паркета или бяха насядали в редици, чу толкова френски и английски думи, освен това младите хора в черни фракове бяха изпълнени с такова благородство, с такова достойнство приказваха и мълчаха, дотолкова не можеха да кажат нищо излишно, шегуваха се тъй величаво, усмихваха се тъй почтително, имаха такива чудесни бакенбарди, а когато поправяха вратовръзките си, тъй изкусно умееха да показват отличните си ръце, дамите бяха толкова въздушни, тъй потънали в пълно самодоволство и упоение, тъй очарователно навеждаха очи, че… но само смиреният вид на Пискарьов, който се бе прислонил боязливо към колоната, показваше, че той съвсем се е объркал. В това време множеството обкръжи танцуващите. Те се носеха обвити в прозрачните творения на Париж, в дрехи, изтъкани от самия въздух: досягаха небрежно с блестящите си крачета паркета и изглеждаха така по-ефирни, отколкото ако изобщо не го досягаха. Но една измежду тях беше най-хубаво, най-разкошно и най-бляскаво облечена: неизразимо, най-тънко съчетание на вкус личеше в цялата й премяна и все пак сякаш тя съвсем не се бе грижила за това, а то се бе изляло неволно от само себе си. Тя и не гледаше обкръжилото я множество зрители, прекрасните й дълги ресници се бяха спуснали равнодушно и блесналата белота на лицето й още по-ослепително се хвърли в очи, когато наведе глава и лека сянка падна върху очарователното й чело. Пискарьов направи всички усилия, за да разблъска множеството и да я разгледа, но за негово най-голямо раздразнение някаква грамадна глава с тъмни разрошени коси непрестанно я закриваше. След това множеството го притисна така, че той не посмя да излезе напред, не се реши да се върне назад, тъй като се боеше да не бутне по някакъв начин някой таен съветник. Ала все пак се промъкна напред и погледна дрехите си, като искаше да се натъкми прилично. Създателю небесни, какво беше това! Той беше със сюртук и цял оплескан с бои; бързайки да тръгне, бе забравил дори да се преоблече в прилични дрехи. Изчерви се до уши, наведе глава, искаше да изчезне вдън земи, но нямаше никаква възможност да изчезне: зад него камерюнкери в блестящи костюми се бяха изправили нагъсто като истинска стена. Той вече искаше да бъде колкото е възможно по-далеч от красавицата с чудесното чело и — ресници. Със страх дигна очи, за да види дали тя не го гледа: Боже, тя се бе изправила пред него!… Но какво е това? Какво е това? „Това е тя!“ — извика той почти с все сила. Наистина това беше тя, същата, която бе срещнал на Невския проспект и която бе изпратил до жилището й.