През това време тя дигна своите ресници и погледна всички с ясните си очи. „Ах, ах, ах, колко е хубава!“… — само това можа да каже той, задъхан. Тя изгледа наоколо си всички, които се надпреварваха да задържат вниманието й, но скоро се извърна от другите с някаква умора и невнимание и срещна погледа на Пискарьов. О, небе! Какъв рай! Дай ми сили, създателю, да понеса това! Животът не може го побра, то ще унищожи и ще отнесе душата му! Тя му даде знак, но не с ръка, не с кимване — не, в нейните съкрушителни очи тоя знак бе изразен по такъв изкусен незабележим начин, че никой не можа да го види, но той го съзря, той го разбра. Танцът продължи много; понякога уморената музика сякаш угасваше съвсем и замираше и отново избухваше, пищеше и тътнеше. Най-сетне край! Тя седна. Под тънката мъглица на газа гърдите й се издигаха, ръката й (Създателю, каква чудесна ръка!) се отпусна на коленете, стисна въздушната рокля и роклята сякаш започна да издъхва музика и нейният нежен люляков цвят още повече подчерта ярката белота на тая прекрасна ръка. Само да я досегне — и нищо повече! Никакви други желания — всички желания са дръзки… Той се бе изправил зад нейния стол, без да смее да приказва, без да смее да диша.
— Отегчително ли ви беше? — каза тя. — И аз се отегчавам. Виждам, че ме мразите… — добави тя, като отпусна дългите си мигли.
— Да ви мразя! Аз? Аз… — щеше да каже съвсем обърканият Пискарьов и сигурно би казал куп несвързани думи, но в тоя миг се приближи един камерхер с остроумни и приятни приказки, с чудесно завит перчем. Той показваше доста приятно един ред хубави зъби и с всяко остроумие забиваше остър гвоздей в сърцето на художника. Най-сетне някакъв чужд човек запита нещо камерхера.
— Колко е непоносимо това! — рече тя, като дигна към него своите небесни очи. — Ще седна в другия край на залата; бъдете там!
Тя се мушна между множеството и изчезна. Той разблъска като побъркан хората и се намери там. Така, това е тя; седеше като царица — по-добра от всички, по-прекрасна от всички и го търсеше с очи.
— Тука ли сте? — рече тихо тя. — Ще бъда откровена с вас: сигурно обстоятелствата на нашата среща ви са се сторили странни. Нима смятате, че аз мога да принадлежа към оная презряна класа същества, след които ме срещнахте? Моите постъпки ви се струват чудновати, но аз ще ви открия една тайна: ще можете ли — рече тя, като впи очи в неговите — никога да не я издадете?
— О, ще мога! Ще мога! Ще мога!…
Но в това време се приближи доста възрастен човек, заговори с нея на неразбран за Пискарьов език и й подаде ръка. Тя погледна умолително Пискарьов и му даде знак да остане на мястото си и да я почака да се върне, но в припадък на нетърпение той не беше в състояние да се подчинява на никакви заповеди, дори от нейната уста. Тръгна подире й, ала множеството ги раздели. Вече не виждаше нейната люлякова рокля; минаваше, безпокоен, от стая в стая и безмилостно блъскаше всички, които срещаше, но във всички стаи седяха важни персони и играеха вист, потънали в дълбоко мълчание. В един ъгъл няколко възрастни хора спореха за преимуществото на военната служба пред гражданската в друг ъгъл хора във великолепни фракове хвърляха леки забележки за многотомните произведения на един труженик поет. Пискарьов чувстваше, че един възрастен човек с почтен вид бе хванал копчето на неговия фрак и искаше да чуе мнението му за своя справедлива забележка, но той го блъсна грубо, дори без да види, че на шията му висеше доста голям орден. Втурна се в друга стая — и там я нямаше. В третата — също, нямаше я. „Но де е тя? Дайте ми я! Не мога да живея, ако не я гледам. Искам да чуя какво щеше да ми каже.“ Но всичките му търсения бяха напразно. Неспокоен, уморен, той се сви в един ъгъл и погледна множеството ала напрегнатите му очи почнаха да виждат всичко в някакъв неясен вид. Най-сетне взеха ясно да изпъкват стените на неговата стая. Той вдигна очи: пред него беше свещникът с почти загаснал пламък, цялата свещ се беше стопила, лойта се бе разляла по масата. Значи е спал! Боже, какъв сън! И защо трябваше да се пробужда? Защо да не почакаше още една минута: тя сигурно пак би се явила! Дразнеща светлина гледаше през прозорците с неприятния си мътен блясък. Стаята бе потънала в такова сиво, такова неясно безредие… О, колко е противна действителността! Какво струва тя в сравнение с мечтите? Той се съблече набързо и легна, зави се с одеялото, като искаше поне за миг да призове отлетялото съновидение. И сънят наистина не се забави, но сега беше не онова, което би искал да види: ту му се привиждаше поручик Пирогов с лулата си, ту пазачът от академията, ту един действителен статски съветник, ту главата на чухонката, която бе рисувал някога — и други такива глупости.