Чак до обяд лежа в постелята си, като се мъчеше да заспи, но тя не му се яви. Поне за миг да би му показала своите прекрасни черти, поне за миг да би прошумял нейният лек вървеж, поне да би се мярнала голата й, светла като планински сняг ръка.
Захвърлил, забравил всичко, той седеше със съкрушен, безнадежден вид, изпълнен само със своя сън. Нямаше намерение да пипне нищо. Очите му, без каквото и да е участие, без всякакъв живот, гледаха през прозореца в двора, дето мръсният водоносач наливаше вода, която замръзваше още във въздуха, и дето скърцаше козият глас на вехтошаря: Стари дрехи купувам. Делничното и действителното поразяваха чудновато неговия слух. Той седя тъй чак до вечерта и жадно се хвърли в леглото. Дълго се бори с безсъницата и най-сетне я надви. Пак му се яви сън, някакъв пошъл, мръсен сън. Боже, смили се: макар за миг, макар за един миг ми я покажи! Той пак чака вечерта, пак заспа, пак сънува някакъв чиновник, който беше в едно и също време и чиновник, и фагот — беше непоносимо! Най-сетне тя се яви! Главичката й, кичурките коси… Тя гледаше… О, но колко за късо! Пак мъгла, пак някакъв глупав сън.
Най-сетне сънищата станаха негов живот и оттогава целият му живот се промени чудновато: можеше да се каже, че спеше наяве и беше буден, когато сънуваше. Ако някой би го видял седнал мълчаливо пред празната маса или както вървеше из улицата, навярно би го взел за лунатик или за разрушен от алкохола човек; погледът му нямаше израз, природната разсеяност бе се развила най-сетне и властно изгонваше от лицето му всичките чувства, всичките движения. Той се съживяваше само след настъпването на нощта.
Това състояние разстрои силите му и най-ужасното мъчение за него беше, че сънят най-сетне почна съвсем да го изоставя. Като искаше да спаси това свое единствено богатство, използва всички средства, за да го възстанови. Чувал бе, че има средство да се възстанови съня и че за това само трябва да вземе опиум. Но отде да намери тоя опиум? Спомни си за един персиец, който имаше магазин с шалове и който почти винаги, когато го срещаше, го молеше да му нарисува някоя красавица. Реши да отиде при него, като предполагаше, че несъмнено персиецът ще има опиум. Персиецът го прие седнал по турски на дивана.
— Защо ти е опиум? — попита го той.
Пискарьов му разправи за безсънието си.
— Добре, ще ти дам опиум, само че ще ми нарисуваш една красавица. Ама да бъде хубава красавица. Веждите й да бъдат черни и очите големи като маслини; а пък аз самият да лежа до нея и да пуша лула чуваш ли? Хубав да бъде! Красавица да бъде!
Пискарьов обеща всичко. Персиецът излезе за една минута и се върна, като донесе бурканче, пълно с тъмна течност, от която внимателно отля малко в друго бурканче и го даде на Пискарьов да го употребява, но не повече от седем капки, във вода. Той грабна жадно това скъпоценно бурканче, което не би дал дори за куп злато, и хукна презглава за вкъщи.
Когато си отиде, наля няколко капки в чаша вода, глътна ги и се търкули да спи. Боже, каква радост! Тя! Пак тя! Но сега в съвсем друг вид. О, как хубаво седеше до прозореца на светла селска къщица! Облеклото й е тъй просто, както е проста мисълта на поета. Прическата на главата й… Създателю, колко проста беше тая прическа и как й приличаше! Късичка забрадка леко обгръщаше стройната й шийка; всичко в нея бе скромно, всичко в нея бе някакво скрито, неизразимо чувство за вкус. Колко мила бе грациозната й походка! Колко музикален бе шумът на нейните стъпки и на простичката й рокля! Колко хубава бе ръката й, стегната с гривна от косми! Със сълзи в очите тя му казваше: „Не ме презирайте, аз съвсем не съм такава, за каквато ме смятате. Погледнете ме, погледнете ме по-внимателно и кажете: нима съм способна за това, което мислите? О! Не, не! Нека онзи, който се осмели да помисли, нека онзи…“ Но той се събуди! Разнежен, измъчен, със сълзи в очите. „По-добре би било ти съвсем да не бе съществувала! Да не бе живяла в света, а да беше създание на вдъхновен художник! Тогава не бих се откъсвал от платното, вечно бих те гледал и целувал. Бих живял и дишал чрез теб, като чрез най-прекрасна мечта, и бих бил щастлив тогава. Не бих имал никакви други желания. Бих те призовавал като ангел пазител пред сън и бдение и бих те чакал, когато би трябвало да изрисувам нещо божествено и свято. Но сега… Какъв ужасен живот! Каква полза, че тя живее? Нима животът на луд човек е приятен на неговите роднини и приятели, които са го обичали по-рано? Боже, що за живот е нашият! Вечно противоречие на мечтата с онова, което съществува!“ Почти все такива мисли го занимаваха непрекъснато. Той не мислеше за нищо, дори почти нищо не ядеше и с нетърпение, със страст на любовник очакваше вечерта и желаното видение. Непрекъснатият устрем на мислите му към едно нещо почна най-сетне да господства над цялото му съществувание и въображение и желаният образ му се явяваше почти всеки ден, винаги в положение, противоположно на действителността, защото мислите му бяха съвсем чисти, като мисли на дете. Чрез тия сънища самата тя ставаше някак още по-чиста и се преобразяваше съвсем. Вземането на опиум нажежи още повече неговите мисли и ако е имало някога влюбен до последната степен на безумието — стремително, ужасно, разрушително бурно, то тоя нещастник бе той. От всички съновидения само едно беше най-радостно за него: той виждаше ателието си, беше много весел и с голяма наслада седеше с палитра в ръка! Тя също беше тук. Вече беше негова жена. Седеше до него, облакътена с чудесното си лакътче върху гърба на неговия стол и гледаше как той работи. В очите й, изпълнени с копнеж, уморени, личеше бремето на блаженство, всичко в стаята беше като рай, беше много светло и много подредено. Създателю! Тя прислони на гърдите му своята прелестна главица… Той никога не бе виждал по-хубав сън. След него стана някак по-свеж и по-малко разсеян от по-рано. В главата му се родиха чудновати мисли: „Може би — мислеше той — е била въвлечена в разврата от някакъв неочакван ужасен случай; може би душата й е склонна към разкаяние; може би тя сама би искала да се изтръгне от своето ужасно състояние. И нима трябва равнодушно да се допусне нейната гибел, и то тогава, когато стига само да й се подаде ръка и тя ще бъде спасена от удавяне?“ Мислите му отиваха още по-далеч. „Мен никой не ме познава — каза си той. — Кой се интересува за мен, а и мен какво ме интересуват техните работи. Ако тя прояви чисто разкаяние и промени живота си, аз ще се оженя за нея. Аз съм длъжен да се оженя за нея. И сигурно с това ще направя нещо много по-добро, отколкото мнозината, които се женят за своите икономки и дори често за най-презрени жени. Но моят подвиг ще бъде безкористен и може би дори велик. Аз ще възвърна на света неговия най-прекрасен накит.“