Петко Тодоров
Невяста Боряна
Невяста Боряна
Никола, неин мъж
Андрон, тяхно дете
Андроница, майка на Никола
Димо, неин втори мъж
Стойка, майка на Боряна
Действието става в едно полянско село, в къщата на Андроница.
Действие
Мъглива ноемврийска вечер набляга в двата прозореца на стаята, замрежени с дървени пречки. В изправената в горния кът висока камина мъждее огън, който осветлява вдълбения ниско в камината пезул и разхвърля сенките на покъщнината по стените. В другия кът — миндер с няколко възглавници. Отстрана на миндеря иконостас, дето са наслагани разни къщни дреболии. Отсам-оттатък на стените врати, едната откъм чардака, а другата е по-високо, пред нея има две-три стъпала и води към одаята. В къщи е глухо. Издалеч само се чува шум от сбора, който постепенно заглъхва. На миндеря е седнала Стойка, около четиридесетгодишна жена, здрава и стройна, дошла на гости да навести дъщеря си. До нея Андроница — по-стара, облечена и тя прибрано, като в празник. Срещу тях приседнала на стол Невяста Боряна. Тя е млада, също като майка си стройна и хубава, с голяма пендара на гърди и препасана с дълга чиста престилка.
И трите стоят мълчаливо. Андроница оборила дремливо глава, Невяста Боряна гледа престилката си и замислено я глади с ръка, а майка й се извърнала към прозореца и погледва навън.
След малко, някъде в хана, който се тъмнее отсреща, замъждуква светлина и Стойка се избръща от прозореца.
Стойка — Ами за какво съм седнала — не ставам! Ханджийката запали лампата отсреща…
Андроница (прозява се) — Х-ах!
Стойка — Ей прозява се — взе да се доспива и на сватята Андрон… (поправя се), хъм сватята Димовица. Научила съм се, все Андроница ми иде на езика.
Андроница — Пак съм си Андроница аз, сватя… Днес празник, като сме сгърнали ръце, взе и на сън да ме пребива.
Боряна (става и взема от иконостаса светилника) — Аз ще запаля свещта.
Андроница (към Стойка) — Къде забърза? Нали проводихме Дима за Никола.
Боряна — И Андрон не се е върнал от Стоенчови.
Андроница — Аз, като повторих с Дима, казах му: земам те, ела и на привод у дома, ама искам мъж в къщи да сто.
Стойка — Защо е мъж.
Андроница — Мъж! Стойке, синко… Не съм ли аз шетала на мъж и не виждам ли какво е Димо… Ама… бог да го прости, Андрон…
Стойка — Бог да го прости.
Андроница — Личен беше; нищо в Загорье не се захващаше без него. Слязохме в полето — макар и пришелци, — пак всички го познаха и имаха му честта, докато умря. Ама… той само не можа от честта и от живота си нещо да познай. Един ден не помня аз мъжа си да се е спрял в къщи, тъй — да се видим, да му се порадвам… Нямаше за него делник, празник. Аз сякаш да не му бях жена — някоя людска…
Стойка — Той затуй и Никола… На баща си ще мяза.
Андроница (гледа да заглади пред гостенката) — Никола ли? Сега ще се върне той. Какво пък тъй, невясто, като никога да закъсней!
Стойка — Няма да познава и той делник-празник. На баща си ще мяза.
Андроница — Как да не мяза, сватя Стойке! Като го гледам — ай такъвзи беше също баща му. От работа да не се откъсва. Като му се завърти ума нанякъде — чекрък! Не можеш го спря вече. От девет кладенци вода ще си докара и пак туй, дето е рекъл да го направи — ще го направи.
Стойка — Пък жената му, къщата му — огън да ги гори: не иска да знай!
Андроница — Кой? Никола ли? — Ка’ще!
Стойка — Всички, дето са слезли от Балкана — освен работата, нищо не знаят.
Андроница — Да си изкарат хляба от онази корава балканска земя — тя ги е научила всички на мъка и залягане. Таквизи са. Загорци не могат да стоят със сгърнати ръце.
Стойка — Само за хляба да беше… На Никола малко ли е баща му оставил или лозята му не дават, или пък не го тегли всеки от село за бъчовите си! Ами…
Андроница — Сърцето му не го оставя на мира, сватя Стойке. Не му вържи. Баща му легна на постеля, ще мре вече, за нищо друго не му иде на ум — като рекъл: стегна ми се душата да стоя тъй празен…
Стойка — Като не може един човек да се порадва на свои и на себе си — в работа ще се вдаде…
Боряна (скача и отива към вратата) — Чакай! Той си иде…