Андроница — От няколко време и господа бъчовар направи.
Боряна — Той тъй приказва.
Никола — Бъчовар — хем по-голям от него няма. Само че всеки като мене го дебне — къде му се е разсъхнала церта на бъчовата, да изскочи отвън да му учи майсторлъка.
Димо — Вън света, доде не речеш… Остави ти божите работи. За тях ти мене питай. От бъчовата навън ли, що го викаш — ний вън света го казваме, — не бива човек да излязва.
Никола — Кой ти каза? Ти излязвал ли си някога? Да си сложиш ухото на дъгата на бъчовата, че да чуеш как кипи на господа виното вътре!
Димо — То господ, като е направил този свят, като го е турнал в една бъчова — както ти викаш, — ред е с туй искал да нареди: да кипи, да се мъти, да се избистри — ама всичко в бъчовата вътре.
Никола (като че захваща да му става тясно) — М-м-м, стегнала ми се е мене душата в тази бъчова! Аз ще направя друга, каквато и господ не е помислил! Стига от памтивека един ред се е държало от всички…
Димо — По-хубава и по-здрава до днес от неговата — не знам. Никой не е стягал!
Никола — Напук на мало и голямо ще стегна!
Андроница — Какво се запъваш като рак на бързей, че какво!
Никола — Ще видите! Всичко, що имам, ще дам — един гроздобер в село — цял в мойта бъчова ще налея. В ръката си ще зема радостта и живота на всички, че ще спра и празници, и веселби — една година цяла старо и младо ще ми тримери! Пък като отворя щурака да пусна виното веднъж — ще накарам света наопаки да се обърне, всяко вън от кожата си да излезе.
Димо — Е, че и да го направиш, какво ще разбереш от туй?
Никола — Ай тъй само кефа си да изкарам!
Андроница — Тъй, ти все кефа си ще гледаш, нали? Че само ти си човек на този свят. Другите не са хора. Ще си зарежеш къщата и жената, пак ще се лепнеш кефове и ветрища да гониш!…
Никола — И вий гледайте вашия. Аз преча ли ви? Преча ли на жена си? Да прави и тя каквото иска.
Боряна (с наведена глава) — Аз без тебе не мога нищо… Не искам без тебе…
Никола — Защо не искаш? Или като сянка трябва да вървиш подире ми, да не мога да се обърна наникъде от тебе?
Боряна — Ама казвам ли ти нещо, Никола? Защо?
Никола — Нищо не казвай — ти мълчи само.
Боряна — Какво да правя?
Никола — Когато аз приказвам, ти мълчи и ми бележи приказките на рабош.
Боряна — Нали зная. Щом ти продумам аз… Други да ти вика каквото ще, ама щом си отворя устата аз, и ти кипваш.
Никола (сопнато) — Като си знаеш — затвори си устата. Заречи се дума да не ми продумваш. И аз ще се зарека.
Андроница (спряла строг поглед върху Никола, смята го мълчаливо с очи, после сърдито) — Ти затуй ли остана в къщи. Да се караш с невястата. Какво искаш от нея?… Извел ли си я веднъж, да види света и тя — да има какво да приказва!
Никола (смирено навежда глава) — Е, да не ми приказва. Да си държи приказките за бача.
Димо — Че ний с невястата по си срещаме приказката. Ти като й приказваш за твоите бъчови, а какво искаш да ти каже?
Никола (повръща се към огнището да седне. Досадно към Дима) — Приказвайте си двама. Ще седна ай тука и аз малко ум от твойте приказки да сбера.
Андроница (още по-сърдито) — Хайде пък сега! Остави невястата, с бача си захвана. Тебе взе да ти се стяга душата тук, нямаш на кого да си изкараш, че ту с тогоз се заядаш, ту с оногоз!
Никола — Няма нищо да приказвам. Ще дам сега преднина на бача, неговата приказка да се слуша. Аслъ по вас тъй му е прилика.
Димо (обидено) — Не е за мойта приказка. И без да ми го кажеш, аз зная, гостенин съм в тази къща. Твойта да се слуша. Ама приказвай. Недей подкача.
Андроница (която досега се пуши, скача кипнала) — Махвай се. Като ще стоиш да чоплиш само за кавга, махвай се!
Боряна (хвърля се да спре свекърва си) — Ама остави го, мамо. Той един път остана при нас и ний ще го изпъдим.
Андроница — Да не остава, да се махва — не ми тряба! Него не го побира никога в къщата му. Дошъл една вечер, да подкача бача си и невястата си. Да върви, където иска!
Никола (иска да стане) — Никъде няма да вървя. Оставете ме.