Андроница (не може да се спре вече) — Махвай се. Няма да те оставя аз тука да ядеш невястата си и да се подиграваш с бача си.
Никола (тихо) — Оставете ме на мира, ви казвам.
Димо — Ама за мене, недейте.
Андроница (продължава към сина си) — Аз не съм го довела тука мезе на тебе в устата да бъде. Няма да разваляш ти живота ми.
Никола (с наведена глава тръгва да излезе) — Като ме пъдите. Като развалям живота в тази къща — ще се махна, аз ще изляза…
През отворените врати изведнъж нахлува шум, който се дига откъм кръчмата. Чуват се караници и викове.
Андроница (след Никола) — Върви. Ай там, дето цяла нощ се карат!
Андрон (разбуден от разправията, става, трие си сънливо очите и плаче) — Татко!
Андроница — Остави го, невясто. И твойта, като и мойта — като на всички жени.
Боряна (тръшва се на миндеря, хваща си главата с две ръце и заплаква) — С чер пояс ли ме е майка повила или грях някакъв изплащам, свекърво! Що беше таз мойта орис!…
Отвън вихърът изсвирва край прозорците.
Мюнхен, 1907