Чуват се стъпки откъм чардака и Невястата отваря вратата.
Андроница — Никола ли е?
Боряна (през вратата) — Де е баща ти?
Андрон (невлязъл още) — Няма го.
Стойка — Не ще го дочакам аз.
Влиза Андрон, шест-седем годишно дете, дигнало на тояга като фенер една издълбана тиква.
Андрон — Стоенчовия баща виж какъв фенер ми издълба! На Стоенча издълба един и на мене един. Виж!
Боряна — Баща ти — не го ли е виждал Стоенчовия баща?
Андрон — Тц! Не е. Стоенчовия баща ни издълба фенери. Той, моя баща, не знай да дълбай фенери.
Стойка — Ами какво знай да прави твоя баща?
Андрон (загледан във фенера си, машинално) — Моя баща знай да прави — не знам! Той ходи и мълчи.
Стойка (усмихната) — Само да ходи и да мълчи ли знай да прави баща ти? Туй ли прави?
Андроница — ходи и мълчи — друго не си ли виждал баща си да прави, бре?
Андрон (без да отделя вниманието си от фенеря) — Тц! Не съм го виждал. Баща ми мен ме пъди и гълчи да не му бъркам. Не съм го виждал. (Скача и тръгва да излязва.)
Боряна — Къде пак?
Андрон — Имам си работа.
Стойка — И ти отсега ли захвана да имаш работа?
Андрон — Работа си имам при Стоенча. Да светим двама.
Андроница — По мръкнало не се ходи.
Андрон — А-а, то по мръкнало свети фенеря!
Боряна — Баба ти Стойка е тука. Не бива.
Андрон — Май бива!
Стойка — Като не слушаш, върви пък. Ще излезеш, аз ще зема майка ти.
Андрон — Как ще я земеш?
Стойка — Нали и баща ти, и ти все ходите — ще я зема. Тя е мое момиче, ще си я заведа у дома.
Андрон (спира се до вратата) — Няма да я водиш!
Откъм чардака влиза по калцуни Димо, Андроничина пора мъж, облечен в потури и салтамарка, с калпак на глава — поопръскан от кал.
Димо (морен, като сваля калпак) — Вдън земя като че потъна, май с човек! Я ме вижте какво съм станал!
Андроница — Не можа ли да го намериш?
Димо — Няма го, та го няма!
Боряна — Че къде е отишъл?
Димо — На! Душа у мене не остана. Къде не ходих!
Андроница — У ханджийката насреща пита ли? Не го ли е виждал никой?
Димо — И у ханджийката — и наред по кръчмите. То пък един калабалък, да ти се замае главата! Сякаш цял свят се събрал оттатък на сбор. — Видели го някои, казаха ми, с Македонеца от бичкията се мярнал, уговаряли нещо. Ама иди му вземи дирята!
Андроница — Седни до огъня да се сгрееш. Той тоз Македонец сякаш му взе ума.
Стойка (става да си върви) — Тоз кой е път? От Кръстовден седем пъти има ида у вас и нито веднъж не можах да го видя! Днес, рекох, по Архангеловден може да ми проработи късметя — не би пак.
Андроница — Ачи ха де? На Архангеловден да дойдеш и пак да го не видиш!
Стойка — Какво да правя. По Кръстовден, като идех, мислех, крий се от мене зет ми, да не го викам да ни стягам бъчовите… Ний щяхме да си платим, ама пак… Пък сега… (Дига рамене.)
Андроница — Как ще се крие, сватя Стойке! Хич бива ли да помислиш… Ами той тази година и нашите бъчови едвам го накарахме да ги стегне. Тъй се беше далдисал в нова работа, че не рачеше за нищо друго да помисли…
Стойка (с въздишка) — Както ти казах — на баща си ще мяза, няма много за жена и за къщи да мари.
Андроница — А бе и за жена си, и за къщата си той… Ама да беше го още малко почакала, белким се върне.
Стойка — За кога вече. Мъж ми е наклал огъня вкъщи, ще иска да турям гърнето…
Андроница (като че се догажда нещо и бързо излязва в одаята) — Чакай, че ний накладохме огъня, пък гозбата си забравихме…
Боряна — Много здраве кажи на татя. В неделя ний и двама ще додем у дома.
Стойка (спира се и вперя очи в дъщеря си) — С Никола? Елате. Той ще е забравил пътя към нас. Едно време, когато тичаше подире ти, цялата махала беше дигнал на глава. Подир него и тебе не можех да те позная.
Димо (избръща се към тях и тихо) — Да не го приказваме. Онуй време, то не е за изказване?
Стойка — Дъщеря си, дето в пазва съм я крила; цяло село я знаеше най-паметна и послушна — тя да ме накара нощем да й затискам косата под възглавницата си — да я вардя да не побегне.