Димо — Тя да не побегне, пък ний още по-лошо! Като го погледнах: как не ми се подкосиха краката! Вързал въжето на ореха посред нощ, направил си примка: да не бях излязъл — туй за туй… „Аз, вика, със зачернено лице не мога да ходя! На мене да затварят вратата си, да ме повърнат!…“ — „Брей, недей бива такъвзи! Чакай. Кой те е повърнал!“ Пък затичам се у вас; дигам от сън свата, та едвам-едвам…
Стойка — Аз пък не скланях. Само него ли ще видим за честта си да заляга? И ний сме хранили дъщеря, и ний имаме чест. Ами какво да правя тази! (Към Боряна.) Помниш ли!
Боряна (дига рамене) — Да се погуби ли млад, личен човек?
Стойка — Тъй. Че бил млад и личен!…
Боряна — На него гледаха и държаха всички.
Стойка — А бе, ако ще би и звездите да сваля от небето, аз ще гледам само себе си! Да обикна някого, да ми се завий ума подире му, то тогази не пита. Ще вървя! Ами: защото ми се свидел… Все ний ще се намерим да милейме за света!
Димо — Една от обич, друга от милост. Тъй върви… Той пък залиташе за нея.
Стойка — Я залитал, я, защото щяла да му падне честта. Ей докъде му беше и обич, и залитане… — За седем-осем години, млади хора — дотам ли им беше? (Избръща се към дъщеря си и вперя очи в нея.) А, Боряно? Дотам ли му беше на твоя мъж?
Боряна (навежда мълчаливо още по-ниско глава).
Стойко (с въздишка) — Тебе тъй ти пък било отредено. Всяка с късметя си на този свят. Ще търпиш и ще гълташ — какво ще правиш… И от младостта си, и от живота си нищо да не познаеш! Венчило не е ръкав да седнеш да го разпориш. (Тръгва си да излязва.) Хайде, гледайте си работата, какво ще ме изпращаш!
Андроница пак се повръща от одаята.
Андроница — Тръгна ли си, сватя?
Стойка — Прощавайте. Остани си със здраве и ти, свате Димо.
Димо — Много здраве, сватя.
Андроница — И на свата кажи много здраве.
Андрон — аз с фенеря ще изпроводя баба Стойка!
Гостенката си тръгва, Боряна и Андрон излязват подире й.
Андроница (щом излязва Стойка и се разфучава из къщи) — Тоз Никола — тоз Никола! Паднаха ми очите пред жената за него!
Димо (повръща се към камината) — Един човек, дето ума му никога не е тука и нищо не вижда наоколо си! Като кон. На конете нали турят капаци от страна на очите, само напред да гледат. Тъй и тъй.
Андроница — От есенес празник не се е минало да не дойде жената и веднъж да го свари в къщи! Какво ще кажат сватовете ни. Между какви хора си дадохме дъщерята! Аз не зная вече как да ги лъжа и какво да им приказвам!
Димо — Ще кажат ами. И мене биля ме е срам. Макар, казва се, да съм людски помежду ви. Защо не му кажеш, да му събереш ума.
Андроница — Ти му кажи!
Димо — Ти си му майка. От мойта приказка той ако вземаше…
Андроница — Да му каже невястата, че му е жена и му е родила син!
Димо — Само да доведе хубавото и доброто момиче, да го зачерни в бащината си къща.
Андроница — В мойта къща да го зачерни… Тъй ще рекат и сватовете ни, и съседите ни! — Каква си ти майка, какви сте вий хора, ще рекат. Не можахте, хич ти, на сина си да отсъдите!
Димо — Ако не са рекли и ако не викат вече.
Андроница — Невястата — защо му мълчи и защо му търпи тя!
Димо — Тя всичко гълта и мълчи.
Андроница — Жена му е — като ще му търпи: нейна работа! Мен ми е, че ме срами пред сватовете и пред людските хора.
Димо — Тъй се било то гледало жена…
Андроница — Ако не е човек пред свойте, барим ай тъй за пред хората да го направи. От кумова срама да го направи!
Димо — Бе, синко — един добитък купиш от пазаря, доведеш го в къщи и пак иска да си оставиш работата, да помислиш за него. За жена си, колкото за добитъка барим, няма ли да ти дойде на ум?
Андроница — И жена ли му се е паднало — невяста капка! Хубава, стройна, добра, вредна: цял ден над къщата му да трепери и как само да му пригоди да гледа! Струва я той нея!… (Въздиша и се кръсти.) Боже, прости ме, накара ме моя син — майка, сама аз да хвана да го коря!
Димо — Я да съм аз на негово място. Да имам такваз невяста — ще изляза с нея само за чест пред хората да се покажа. Че ще си отворя къщата и да ми идат, и аз да им ходя — с всички наред да бъда.