Боряна (мълчи, сълзите преливат в очите й, тя покрива лицето с престилка).
Андрон (гледа с недоумение майка си) — Мамо, защо плачеш?… Плачеш ли, бе мамо? Защо плачеш? Аз съм гладен — защото си гладна ли плачеш?…
Влиза Андроница с паница кисело мляко в ръка, изведнъж невястата избърсва сълзите си и става да слага паралията. Андроница забелязва — Боряна е плакала, смярва я с очи, въздъхва, но нищо не казва.
След малко влязва Димо, задигнал цял сноп сухи пръчки, които отива и слага на огъня.
Димо — Един дъжд — една мъгла… докато донеса пръчките, премръзнаха ми ръцете…
Андрон — Бабо, хайде да ядем. Аз съм гладен.
Андроница — Ей мляко. Вземи, невясто, да отсипеш малко на Андрона.
Боряна — Да почакаме Никола. Той трябва да си дойде.
Андроница — За Никола ще държиш детето гладно! Я му отсипи там, да си надроби.
Андрон (сяда на паралията) — Че съм много гладен.
Андроница — Ха тъй. Ей да си хапнеш от млякото: то отзарана е квасено. Като не си иде баща ти, няма до среднощ да го чакаме. И ний биля ай сега ще седнем да се навечеряме.
Боряна — Нека да яде Андрон — ний ще почакаме.
Андроница — Все ще го чакаме!… Я виж, невясто, оттатък гозбата дали е станала. (Невястата отива в одаята, а Андроница стои до внука си, който продължава да яде.) Кога аз съм наготвила в празник, че да се върне с време баща му, да седнем! Печи се около огъня, от пушек очите ти ще изкапят, уж да му пригодиш, пък то: люхнал се нанякъде по свойта, дойде си — всичко изстинало, обърнало се на нищо…
Отвън от време на време захващат дъждовни капки да тракат по прозорците. Обхванати от пламъците, лозовите пръчки лумват, буен огън се издига в огнището и осветява цялата стая. Облегнал гръб о стената, от едната страна на камината е седнал Димо, протегнал крака, и с услада гледа на огъня.
Димо — Пърпораха-пърпораха пръчките, също като живи. Сякаш сборуваха нещо помежду си, сдумваха се — гледай сега. Гледай! Лумна огън; до коминя чак. И как се стопли, оживя всичко наоколо из къщи… Само от сухи лозови пръчки се дига такъв огън. Аз защо не ги оставих по винеберма да ги изгорят вечер на хората. Като се застуди, завие от покрива дунавеца — струпай ги на огнището, един такъв огън да се разгори в къщи, пък ти се разположи ай тъй като мене в един кът, грей се отстрана и гледай… Тука и царя не може да се мери с тебе.
Андроница (усмихната) — Хубав ти е огъня и хубаво си се настанил ти. Искаш ли още малко да ти насипя, Андроне?
Андрон (сънливо дояда последните си хапки) — Още малко.
Димо (от време на време притуря по няколко пръчки на огнището и продължава да се любува на огъня отстрана) — И да ти кажа ли аз — колкото съм живял, колкото съм разбрал от света, туй е то: в къщи, да си седне човек при своите, да си накладе един огън — туй му е царството. Истинското царство. Както го нареди и както си ще, тъй ще го управя… Денем и нощем да се бъхтя — защо? Да гледам само на хората очите да изпълня. Вятър е то. Или пък кучещина. На тоз дувар си дигни крака, на онзи — мини-замини: туй то. Все за работа и за света да залягам, пък аз самичък нищо да не проумея от живота си… Аз, когато овдовях, като погледнах — сключи ми се сърцето; да не бяхме се събрали с тебе, тъй щях и да си угасна, като гургулица, когато убият другаря й.
Андроница — Ти тези приказки да ги кажеш на Никола, като се върне.
Димо — А-ах, Никола! Че какво знай и какво отбира той от света!… Приказвай му каквото щеш. То с приказки тези работи ако се казваха и проумяваха!… Като не се спреш тъй да седнеш, пък да си отвориш сърцето, да се отпуснеш… Кой каквото ще да му приказва. Хиляди приказки за пара. — В бъчовите си иска виното на цял свят да налее. Да има край-колай на господа ортак да стане. Туй е Никола. И пак и половината от божия свят надали ще му постигне… Тя лакомията човешка няма край… Можеш ли да се свиеш и да благодариш на бога за туй, дето ти е дал. Той никога няма да те остави с малко, ако си благодарен. Нали той навреме с два меха цяла сватба напои.
Отвън вятърът се усилва, дъждът се обръща на поледица и сухи ледени зърна почват да засипват прозорците.
Андроница (ослушва се в свистенето на вятъра) — Какъв вихър фучи отвън и на поледица сякаш обръща… Него още го няма. (Като че припомня в себе си.) В най-лошото време — баща му тогава намярваше да излезе от къщи. Да го мисля цяла нощ, да не мога да заспя.