Влязва в одаята Боряна.
Андроница — Стана ли гозбата, невясто?
Боряна — Отместих я по-отстрана. Да се топли.
Андроница — Я, я насипи. Веднъж няма ли и ний да видим сладка гозба. Все превтасала…
Андрон (наял се, става) — Мене ми се спи.
Боряна — По-напред да туря Андрона да спи. Ай тука на миндеря.
Невястата бърже подлага една възглавница на миндеря за детето и го завива да спи.
Огъня захваща бавно да гасне, Андроница излязва в одаята, донася гозбата и я слага на паралията.
Андроница (сяда и започва да яде) — Който иска да яде, да си е дошъл.
Димо (примича се до паралията, кръсти се и почва) — И на мене ми премаля да чакам. Хайде, невясто, да захващаме. То се видя: не можеш го дочака.
Боряна (присяда на единия край на паралията, прекръства се и без охота също почва) — Мене не ми се яде тази вечер… (Късо мълчание. Чува се отвън вихърът, който като че се усилва още повече.)
Димо (ослушва се навън, после кивва глава, като че се чуди самичък) — И псето, което има душа, в таквози едно време, домиляло му е за нея и се е прибрало някъде… Слушай, слушай!… Хъм! Ела си бе, човек! На Архангеловден, майка ти, жена ти сложили такваз сладка гозба — и да ядат без тебе!
Боряна — Ами нали виках — вий ако сте гладни, яжте. Аз ще го почакам.
Андроница — То не е веднъж, не е дваж… я си земи това!
Димо — Когато се сложи хляба в една къща, всички трябва да седнат, да се прекръстят и да захванат наедно.
Андроница (махва с ръка) — Ах, аз съм научена! Седни, надве-натри хапни — белким някога у нас сме се събирали на паралията като хората.
Димо — Всеки трябва да почита хляба и трапезата. На трапезата се събира цялата челяд. Едно време, ако някой от къщи е по чужбина на по-голям празник, на паралията слагаха и за него, като че и той е там, с всичките. Никой не бива да липсва! Там с хляба заедно да се видят, да се чуят; в мир и любов всички да се укрепят и подире пак — всеки където му е работата. Тъй сутрин на гладно сърце — кого не езди дявола? И аз нищо човек съм — ама не можеш ми излезе насреща, когато съм гладен! Нито бръснеш някого; дохожда ти тъй света с една лъжица вода да го удавиш! Пък като се наядеш, като ти се разположи сърцето: всичко си доде пак на място. Когато дигнат паралията и най-големия си душманин да видиш, ще го простиш! То затуй е този ред и затуй в писанието е казано: хляб наш насущний дажд нам днес.
Андроница — Ха-ха! Я, че ще изедем гозбата… Стига си чел като поп на задушница.
Димо — Аз ям, ям. Малко хора отбират от тази работа. Мене владика ме е подстригвал за анагносия и поп щях да стана подире.
Андроница — Защо не си станал?
Димо — Ех, рекоха енорияшите, бездетен съм бил. С други думи, ме прередиха. Хем аз къде по-добре знаех и реда, и писанието.
Вън откъде кръчмата се дига шум, някои се скарват.
Андроница (заедно с невястата изведнъж се сепват) — Какво, невясто?
Димо (ослушва се) — Я, я, чакайте! На кръчмата пак се карат.
Андроница — Само караници и разправии на тази кръчма. Какво е пък туй?
Влязва Никола, едър, приличен мъж, около трийсетгодишен. Облечен с нова салтамарка, с пояс, запасан върху широки шаячни панталони, и с ботуши.
Никола — Господ като забравил и той да стегне обръчите на бъчовите си, кипнало виното му и прас-плюс, на:, ей го, че шурна навън. — А-а, вий сте седнали… (Взема една възглавница и я подлага да седне наред с другите на паралията.)
Димо — Премаля ни на сърцето на всичко… Не можахме повече.
Никола — Какво ще ме чакате. Яжте, като сте гладни. — Много стара и тясна е бъчовата на господа за този свят и много тридя са хванали вече дъгите й — не може.
Андроница — Ти затуй ли по среднощ си идеш? На господа бъчовата си вардил да стягаш.
Никола — Аз съм ви казал. Господ е майстор на всекиго на занаята. Като поема всеки от него да се учи, трябва всякога да му се притича на помощ…
Андроница — Той господ на помощта на таквизи като тебе остана да чака.