Никола — Да мога един път да му стегна бъчовата аз, да видиш! Ще кипи, ще се мъти този свят, че като ще се избистри — ново вино как прекипява и се избистря!
Андроница — Цял ден не се прибирай в къщи — и на господа да помогнеш как да си избистрял света.
Никола — Ха, какво ще правя. И празничен ден ли да се спра в къщи! Не съм жена.
Димо (усмихнат и с подмилкване) — Какво ще правиш в къщи. Амчи ний какво правим, като стоим.
Никола — Свил се като щурец до огнището — какво! Аз, като се объхтя цял ден да гледам и да разправям света навън — прибирам се вечер в къщи да си отдъхна.
Андроница — Тя къщата ти е само да има де да отдъхнеш от блъскане и скитане. Че имало в нея жена, дете — и да не те е грижа биля за тях!
Никола — Тъй. Оставил съм ги на вас! Да не е тук бачо да внася по нещо — и двамата ще умрат гладни и голи. Нали?
Димо — Ами мене барим защо ще вмясваш, Никола! Какво ти струвам аз. Разправяй се с майка си, ако имаш нещо за разправия.
Никола — Цял ден мене ми е гръмнала главата от разправии. В къщата си аз искам да ме оставят на мира.
Боряна — Оставете го сега за яде. Не го закачайте. Нали знайте, на ядене той се сърди.
Никола — И кучето, когато яде, да го закачиш — и то ще те сръмжи. Колкото едно куче нямам аз зачитане в тази къща!
Андроница — Има пък още лице да се сърди и да се прави на лошав.
Никола (като че едвам сега се сеща какво става наоколо му, гледа учуден) — Ама ти наздраво като че искаш да се караш с мене тази вечер.
Андроница — Не искам да се карам. Яж сега.
Никола — Тъкмо намери му времето. И аз рекох да се прибера в къщата си, между своите — ти още от вратата ме подбра. Какво ти е, казвай де!
Андроница — Нищо. Недей се прибира. Да ти каже невястата, че днес от срам в земята потъна пред майка си за тебе.
Боряна (с наведена глава) — Остави го, мамо. Недей — ще го разсърдиш пак.
Никола — И таз добра! Аз съм срамил Боряна пред баба!
Андроница — Ти се наяж, тя ще ти каже.
Димо — Какво ще караш невястата да му казва. То човек, който има очи, да се спре само веднъж да я погледне — стига му.
Никола — Дотам ли е дошла работата? Бачо да ми отваря очите.
Димо (към Андроница) — За таквизи работи не ще приказка. Тя приказката е дадена за пред людски. Пред тях да има с какво да замажеш.
Никола (гневно се пуши и бързо-бързо започва да яде) — Почакайте малко. Аз виждам, че съм ви трън в очите — сдумали сте се да не ме оставите хапката да си доям тази вечер.
Боряна — Ама яж, Никола. Недей и ти само търси…
Никола — Аз никому нищо не думам. Вий се залавяте с мене — още невлязъл в къщи — да ми вадите душата.
Димо — Не кипвай изведнъж, Никола. Дошъл си си, ако майка ти поискала да те посъди — тя е майка.
Никола — Дошъл съм си да ме съдите ли? Затуй ли се прибирам аз в тази къща! От сутрин до вечер като вода о бряг се бъхтя, на ви богатство, на ви имот — да ви дигам и честта пред хората, и пак аз грешен да ме съдите!
Андроница (не може повече да се сдържи, хвърля на паралията лъжицата) — Опустяло ви е богатство и имот — на баща ти, както и на тебе! Остави ме делник и празник в къщи да кукувам, не ме зачитай за човек да ме погледнеш и да ми продумаш — че щял си да ме отрупаш с богатство и хората щели да ме облажват.
Никола — Ама кажете ми крив ли съм аз пред някого в нещо! Какво ви искам — само да ме оставите на мира да си гледам работата.
Андроница — Твойта работа като на баща ти. Само нея знайте на този свят!
Никола — Ти искаш да седна да скръстя ръце ли? Аз без работа не мога.
Андроница — Добре вий се родихте най-работните хора.
Никола — Е, таквиз сме се родили. Той, баща ми, умрял. Какво се залавяш с него, да му не оставяш костите на мира!
Андроница (развълнувана) — Ти ме караш! Като те гледам и ми приказваш, сякаш баща ти е насреща ми. Всичките ми стари болки се развредиха…
Никола — Проумяла си ти нещо от баща ми — каквото и от мене някой тук ще проумей.
Боряна — Ами какво искаш от мене, Никола? Какво съм ти крива аз?
Никола — Не ща нищо. Ти стой и сбирай тука ум от майка ми и от бача.
Андроница (дава вече воля на сълзите си и продължава) — Тъй. Аз само бях добра да те отгледам и да те отхраня и подир къщата му да тичам. В робиня цяла да се обърна, пък той да не иска да ме знай и да помисли за мене.