Димо (мъчи се да я утешава) — Недей, недей си цеди очите.
Андроница (продължава) — Остави ме. Аз младостта си не видях, живота си не познах между тези четири стени!
Никола — Баща ми всички и досега го помнят. Поменат ли му името, всеки ще рече: бог да го прости.
Андроница — И аз ще река!
Никола — Да земат от него ум, от Балкана чак три дена хората път биеха да слязат.
Андроница (през сълзи още) — Не ща ум, не ща чест и богатство! Искам като всички хора живота си да сетя. От честта и богатството ви — живота мене ми е по-скъп!
Никола (свива рамена) — Че гледай си пък живота. Отърва се от баща ми — взема си таквъзи, който да трепери над тебе. Аз викам ли ти нещо! Какво искаш от мене? Ако сте имали сметки с баща ми, да сте ги видели на живота му. Няма да седна и аз сега бащините си грехове пред тебе да изплащам.
Андроница — И ти си като него. Боли ме мене, че ме боли и за жена ти. Както аз бял ден не видях, тъй и нейния живот ще мине и тя нищо няма да познае.
Боряна (смутена, неловко) — Мене недейте ме вмясва. Аз не искам…
Андроница — Търпи, мълчи, гълтай и ти като мене — все да е на него по угодата, някак, гледай, да не му пречупиш хатъра — няма ли тези ядове да прелеят един път в душата ти, да ти отровят всичко!
Никола — Какво е търпяла? Какво е гълтала мойта жена? Кажете ми да чуя? — Какви ядове са се набрали в душата й?
Димо — А бе, я оставете ги тези, да си доядем сладко хляба.
Никола — Защо не си ме спряла, Боряно, да ми кажеш? Или и ти ще чакаш да умра, на Андроня да си вадиш…
Боряна — Аз нищо не думам.
Никола — Недей държа слива в устата си, ами ме спри и ми кажи.
Андроница — Кога ще те спре? Ти седнал ли си тъй веднъж в къщи да й продумаш и тя да познай, че има мъж? Аз да ти кажа!
Димо — Какво ще му казваш — само да се ядосвате!
Андроница — Чакай, ще му кажа! Днес като е празник — от обед си излязъл и чак по тъмна вечеря се прибираш.
Никола — Заприказвахме се с Македонеца, насам-нататък из сбора… Пък си имахме и работа да уговаряме с него.
Андроница — Все с работата си ли ти ще се облъгваш — защо не оставиш всичко един път, че да се върнеш като човек при жена си и детето си.
Никола — Сега нали съм се върнал. Какво искаш?
Андроница — Върнал си се да хапнеш две хапки и доде те видим — хайде пак навън! Не ти постига ходене денем, ами и нощя…
Боряна — Ама защо го залавяш, мамо. Като не му хваща място при нас, ще го свържем ли тук. Да се наяде, да върви пак.
Никола — Никъде няма да ходя тази вечер аз. Други път отивах да пия на кръчмата с Македонеца едно кафе, ама сега всичко съм уговорил и съм си наредил — рекох, ще остана тук.
Димо — Ще останеш ли? Гледай — амчи тъй кажи — защо да се дига патардия! Тя майка ти мисли — ката вечер изскачаш на кръчмата — ще ни оставиш и днес, на Арахангеловден. Затуй се кара и вика.
Никола — Тази вечер аз си додох при вас; рекох да се разположа като човек и аз веднъж в къщата си — само гледам, вий искате да ме изпъдите оттук.
Димо — Не ставай сега и ти такъвзи — на майка си да вържеш. Искала да те изпъди… то от неразбория!
Андроница (понижава гласа си, но не може изведнъж да се спре) — Ако ти се пие кафе — ей тука и кафениче, и кафе. Защо тебе те гони нещо от къщи навън? Една вечер ти не можеш да се спреш при нас, да ни продумаш!
Димо — Той ще се спре, ще се спре. Дигнете сега паралията и изметете. Аз пък ще изляза отвън да зема кафеничето — я, каква хубава жарава се е разгоряла — ще си сварим кафе.
Димо излязва в одаята и донася пиринчено джезве, което поставя на жаравата. Боряна сбира съдовете, изнася ги навън; Андроница дигва паралията; после невястата бръсва два-три пъти с метлата и всички насядат из къщи. Жените на миндеря. Димо и Никола отсам-оттатък край огнището.
Никола изважда тютюн, завива цигара и запушва мълчаливо.
Димо — Ай тука на — до огнището. И денем и нощем да се грея, не ми омръзва. Какво ще ходя навън да се блъскам из света и да мръзна. Аз съм къщно пиле, свия си главата под крилото, дремя. Онази вечер пък, като ме хванал за рамена Андрон, да ме заклатил — спи-спи, пиле, майка ти лисица, баща ти вълк…
Боряна — Туй не е за Никола. Не може той тъй, не му го приказвайте само…