Никола — Нали туй ви е — искате да ме направите сянка, да не приличам на себе си.
Боряна — Аз нищо не ща. Прави каквото искаш.
Никола — Да седна в къщи, да ме пришият о полите ти — за играчка на Андрона да стана. Като съседа — вместо бъчови, тикви за фенери да захвана да дълбая.
Андроница — не съм те родила само за бъчови на тоя свят!
Никола — Ами за какво?
Андроница — Трябва и да се спреш, да ти домилей: веднъж за детето ти, че него ей боя му твоя ще стигне, няма да може баща си да познава. — Жена си да погледнеш.
Никола — Аз, когато съм се женил за нея, гледал съм я. Няма всеки ден да я сгледвам. Два дена мене като ме спрете в къщи да не погледна и да не помисля за нищо — от мъка ще умра.
Димо — За всяко нещо има време, Никола, и всичко с мярка.
Никола — Мярка таквизи като тебе ако знаят — аз не знам! — Когато ми се налива-налива тука в душата, никой с кратуна не стои да го мери…
Димо — Е, там ти е. Мярка тряба.
Никола — И като рече туй, дето се е наляло да кипне и да се разлей… Господ благодатта кога си разлива, знай ли мяра? Пролетес вишнята ай там пред къщи…
Боряна (като че почва да се събужда, вперя широко отворени очи в мъжа си и взема приказката от устата му) — Беше се счекнала от цвят, още щом пукна пролетта. Ти я сечеше тогази…
Димо — Счекна се от цвят и докато завърже да узрей, двата й клона се отчекнаха.
Никола — Ако ще би подире и със земята равна да стане. Нали мъзгата, дето се е наляла в пъпките й, кипна! На хиляди цветове цъфна и й олекна… Един път тъй да цъфна искам аз и всичко, дето ми е накипяло, да ми олекне.
Андроница — Ще цъфнеш и ще завържеш и ще ти олекне! Ти туй чакай!
Димо — Че ти не си вишня!
Никола — Разбра ли тука някой от вас нещо — че съм се спрял да ви разправям.
Боряна — Ами кажи един път и на нас, Никола. На кръчмата как разправяш. — Кажи.
Никола — И да ви приказвам, и да не ви приказвам, все толкози ще проумейте!
Андроница — Де ще те проумеем! Дано барим някой от нас през плет да е виждал как се стягат бъчови.
Никола — Бъчови вий можете да сте виждали как се стягат, ама един от вас сила в душата си не е усещал никога! Като море да се плакне вътре, денем и нощем мира да му не дава и сам да не знае де да я дене. Че да ми хванете вяра.
Боряна (не отделя очи от мъжа си и като че се увлича с него) — Аз ти хващам вяра, Никола. По приказките ти сещам, дето ти е…
Никола (като се хваща за гърди) — Кипи и напира тука и не ме побира вече в къщи да се спра, чубури и каци да стягам.
Димо — Ами какво ще правиш?
Никола — Ако ще се хвана веднъж, бъчова ще изкарам — таквази, дето цял свят в нея да мога да натъпча.
Димо — Други бъчови по нас, освен возилници, най-вече стотилници, не са правени.
Никола — Онзи, Македонеца от Прилеп, кралимарковски бъчови е виждал: цели реки през тях течели. (Увлича се още повече.) В едно такова нещо да излее силата си човек, подире да се зарече никога да не хваща чук в ръка!
Димо (клати наведена глава) — И Кралимаркова да е и да те лъже, реки през нея течели: пак ще ти кажа: бъчова като всяка бъчова!
Никола (скача и неспокойно почва да крачи из стаята. Към Дима небрежно) — Хъм! И ти пък — знаеш ли бъчова и бъчовар какво е!
Димо — Като всеки занаят, Никола… Всяка работа си търси майстора и всеки майстор трябва да заляга на работата си! Ама чуй ме какво ще ти река още!
Никола — Заболя ме главата от твойте мъдрини. Не ми се слушат повече — дръж си ги!
Андроница — Какво ще ти стане, като го чуеш.
Боряна (тихо, към свекърва си) — Той не може да търпи…
Никола (към Дима) — Е, казвай де!
Димо — Човек не е добитък. Не е той само за работа роден; от нея да не си дига главата и нищо да не погледва наоколо си.
Никола — А, добре и ти се сети да ми го кажеш!
Андроница — Ще ти го каже. Той е по-стар.
Димо — Всеки ден от сутрин до вечер само дъги сглобявай и обръчи стягай — какво ще разбереш от света и от живота си? Един път като няма да се порадваш на честта си и драгост сърцето ти няма да стопли.
Никола — Ти, тука наоколо вий, мене ще жалите и ще питате какво съм разбрал аз от живота си!… Хай, да се не види макар! Че ако има живот и радост на този свят — с тези дъги и бъчови, дето ги викаш, — кой ги стяга и държи! Както господ света в своята бъчова е стегнал, тъй пък живота и радостта аз в мойта държа!