Владислав Цветков
Невъзможен копнеж
I Срещата
Беше непрогледно. Тъмнина, по-черна от катран. Сякаш бях заровен жив под земята.
Не можех нито да помръдна, нито да говоря.
Дали така изглеждаше смъртта или беше просто сън? Не знаех какво се случва, но знаех, какво ме измъчва в този момент. Цялото тяло ме сърбеше, като че ли някой си играеше с перце върху кожата ми и сладко се наслаждаваше на невъзможността ми да се съпротивлявам. Извратена игра, в която този някой беше мъчител, а аз мъченик. Нямах представа кое време е, а опитите ми да се освободя от тази тъмница бяха толкова неуспешни, колкото и усилията ми да спра садиста с перцето. Изходът изглеждаше неизбежен, докато внезапно всичко спря.
Идваше моментът да прогледна, но изпитвах затруднения да си отворя очите — бяха прилепнали по начин, който ми напомняше боледуване. Започнаха да се показват пролуки светлина — добре познатото ми топло слънце, което не можеше да ме излъже, че е някой самозванец.
— Ето те и теб, приятелю — прошепнах с пресъхнало гърло.
Чувствах се отпаднал, а погледът ми беше леко замъглен и притворен от гурелите, които разбутвах с пръсти. Слънцето стана ослепително красиво, но и неизмеримо дразнещо.
Заизправях се и усетих как всичко — от главата до петите ме наболява. Жаждата и гладът от друга страна изискваха своето, за да не започнат война с мен, от която нямаше да изляза победител. Направих любимото си разпъване, което предизвика такъв шум, сякаш някой рязко пукна найлон с въздушни мехурчета.
Зачудих се откога ли лежа тук. Не знаех къде се намирам, нито какво е това място. Въпреки първоначалното чувство на болка, жажда и глад, изведнъж всичко това изчезна. Почувствах се отново нормален, дори много повече — почувствах се страхотно. Огледах се наоколо, но не видях нищо, което да нарека познато. Седях върху огромен камък в центъра на някаква обширна тревиста поляна… напълно гол.
— Къде ли са ми дрехите? — зачудих се на глас.
Не можех да си спомня дори какво съм носил последно. Изглежда вечерта ми беше преминала всякакви граници, щом се наложи да се диагностицирам с медицинския термин амнезия. Задавах си куп въпроси, но не можех да намеря нужните отговори. Зачудих се, да не би да съм бил подложен на някаква мръсна шега. Обърквах се все повече и повече.
Опипвах се и се заоглеждах за следи от драскотини или други наранявания, които може да са се случили на тялото ми. За мое щастие не усещах никакви странни вибрации в задника, които да ме подтикнат към загуба на самосъзнание, разум и психична стабилност. Вариантът да съм бил отвлечен за пари напълно отпадна. Бях безработен, а родителите ми имаха ниски доходи и едвам смогваха. Смучех като пиявица от близките си, а такива като мен ги наричаха „боклукът на обществото“.
Тук не му бе мястото на този речен камък. Взех да размишлявам над това как съм успял да се изкача върху му, след като той беше абсолютно гладък. Тази ситуация минаваше границата на нормалното, дори в „страната на чудесата“, в която бях израснал. Набързо пробудих реалиста в мен и запретнах липсващите си ръкави.
Първото нещо, което трябваше да направя, е да измисля как да сляза, без да се изпотроша. Загледах се надолу и започнах да си броя някакви въображаеми метри. Приблизително около седем метра, които вярвах, че с лекота ще преодолея. Не че беше ниско, но нямах намерения да събирам още тен, а под нозете ми започна да пари, пък и стрийт фитнеса, който практикувах, беше допълнителен бонус. Бях привикнал към стресиращи тялото упражнения и увереността ми бе непоколебима. Спуснах си първо краката, задържайки се едва-едва с ръце за повърхността на камъка, хлъзгав, като навлажнен сапун. Цялата си енергия влагах в пръстите, опитвайки се да създам сцепление и да се задържа, ала все пак охлузвах безжалостно корема си.
Физически изнемощял, а психически подготвен, разтворих пръсти. Докато падах усетих странно чувство в стомаха, което не можеше да се обясни с думи. Приземих се успешно и невредимо с едно смехотворно търкаляне из тревата. Поне нямаше кой да ме види, нито пък можех да си изцапам дрехите.
Изправих се и огледах картината отново. Не е нужно да споменавам и непоносимата жега. Сигурно беше 34–35 градуса. Какво ли се прави в такива моменти? Трябваше да се отправя нанякъде, но бойскаута в мен го бях изгубил още преди години.
Наоколо не се мяркаше никой, който да ми помогне, затова реших да изпробвам една глупост, която бях видял в детско филмче. Нужно беше да оближеш показалеца на дясната ръка и от която страна ти стане по-хладно, то натам се отправяш. Не вярвах, че ще подейства. Малоумно е да си го помисли човек, но е по-добрият вариант от игра на „онче-бонче“.