— Добре, нека спрем дотук — прекъснах я. Тая тема започна да ме смущава. — Все пак е гадно да разбереш, че вида ти ще изчезне един ден, само защото ще е живял прекалено дълго…
— Всички ние съдържаме невидимо растение в себе си. Когато то израсне напълно, му остава само да старее, докато накрая не увехне и изчезне. Невъзможно е да бъде върнато към живот, колкото и да се опитваш.
— Дори вие не можете да се справите с природата…
— Няма нищо вечно. Всички ще стигнем края си някой ден.
— И всичко идва от кръвта?
— Може би това е единственото нещо, което не можем да излекуваме. Докато се опитваме с Вторите, ерс ще продължават да загиват, докато все още израстват.
— А хората нямат този проблем… като тези от Втория вид…
— След като не можем да приемем тази неизлечимата част от кръвта на Вторите — прекъсна ме, — то ние, всички вийнс, сме напълно здрави.
— И така ще можете да създадете с нас едно здраво потомство…
— Предполагаме, че бъдещото поколение ще запази повече от вашите физически белези. Но обезателно ще наследят нашите умения, интелект и сила. — А изглежда това е най-важно за вас?
Всички вийнс бяха приблизително високи метър и осемдесет. Не виждах да имаше по-високи или по-ниски. Бяха с по пет пръста на ръцете, предполагам и на краката. Имаха и гърди присъщи за една жена. На око го определях като „Б“ чашка… симетрични една с друга, но имаха леки разлики в чертите на лицето, които дори с човешко око, можех да различа.
— Вие сте нашия избран Език…
— Какво означава това? Все го повтаряш, но не го разбирам?
— Означава, че си мой. Имаме връзка, която не ще бъде развалена. — Загадъчна, както винаги.
Тя „закачи“ друга видео холограма. Разбрах как техните кораби са станали новият им дом. Как отчаяно са търсели кътче, на което да останат, но съдбата ги е пращала обратно в Космоса.
— Хората могат да ни помогнат да спрем странстването си. Видът ви е сравнително млад.
— Колко е по-стар вашият?
— Приблизително 10 хиляди години ни делят. Далеч сме от съдбата на Вторите. Заедно ще създадем най-дълголетния вид в безкрайността. На тази планета ние ще можем да го направим.
— На тази планета? Имаш предвид Земята?
— Да, човечеството ще трябва да ни приеме. Съжителството помежду ни е възможно. Дойдохме с мир и сме способни да го запазим.
— А допреди малко говореше как силата контролира и манипулира всичко…
— Нямаме намерения да доминираме.
— Искате да се нанесете на чужда планета и да очаквате отсреща да приемат сладкодумието ви?
— Насилието ще ни коства всичко, за което се борим. Не желаем да загубим напредъка си.
— Защо не сте останали на планетата на тези Вторите… Щеше да си спестите космическите пътувания.
— Тази част, която не ни прие, ни прогони от планетата. Напуснахме я с тези, които искаха да променят съдбата си.
— Понеже са били по-развити от вас, сте нямали избор…
— Човечеството е примитивно. Дори след 10 хиляди години не бихте достигнали нашето ниво на развитие. Избраните от нас ще ги превърнем в по-добри същества…
— Какво ще стане с нормалните хора? Тези, с които искате да съжителствате?
— Можем да предотвратим самоунищожението им. Човечеството се нуждае от напътствия.
— И все пак ще станете диктатори… Идвате с мир, и мирно ще управлявате…
— Няма да се месим в тяхното развитие, ако те не пожелаят. Но не можем да оставим планетата да бъда погубена от глупостта им.
— Планетата е на хората. Дадена е на тях и те ще решат бъдещето ѝ.
— Вече не, човеко — повиши тон, а лицето ѝ се промени за втори път.
— Продължаваш да ме наричаш „човек“, ала вече едва ли съм такъв.
— Оставаш човек, докато не променя човешкото ти мислене.
— Ядосваш се, но не си задаваш въпроса какво ни е на нас…
— Не съм ядосана…
— Лицето никога не лъже. И не сте в правото си да ни променяте по този начин.
— Неизбежно е това, което ще сторим. Нужни сте ни. Трябва да оцелеем… на всяка цена.
— Но не е честно… — отговорих с наведена глава.
— Съжалявам, но трябва да ни разбереш, след всичко видяно и казано.
Бях поразен от факта, че тя съжалява за стореното. Така го разбирах. Не мислех, че ще е способна да изрече думите, ако не ги мисли. Не знаех дали е искрена, но се успокоих. Насъбиращия се гняв постепенно отмина.
Не знаех, какво да ѝ отговоря, след като вече бях видял и разбрал толкова много. Докато местех поглед ту към видео холограмата, ту към нея, започнах да мисля, че всичко, което преживявах, е нищо. Особено в сравнение с това, с което те са се преборили и продължават да се борят. Вътрешно взех да се настройвам за опцията да ѝ помогна.