— Всичко е в тази стая. Нашата история, и тази на Втория вид. Един ден и вашата ще се съхрани тук.
— Надявам се да не е със съдбата на всичко видяно.
— Нямах това предвид.
— Знам…
— Приеми себе си. Приеми ни и нас. Също ме приеми и мен като новото ти бъдеще.
— Не знам дали ще мога да се справя с всичко — прошепнах неуверено. — Но явно ще трябва да опитам, нали?
Донякъде беше права. Настройваше ме за различния живот, който ме очаква, защото изглежда нямаше връщане назад.
— Избрах те и те превърнах във велс. Превърнах те в моя бъдещ Език.
— Така изглежда.
Не бях от авантюристите, но сегашното приключение ме изпълваше с емоции, които не бях чувствал досега. Със сигурност живота ми на Земята би бил напълно обикновен. В неосъзнатите си мечти винаги съм искал това, което тепърва предстои. Вече нямаше да съм онзи непрокопсаник, търсещ работа като чистач, а щях да съм нещо, което за много хора е само мит.
— Примиряването е една от човешките способните. Мисля, че съм готов да стана твоят… Език.
Звучах малко клиширано, но наистина го мислех.
— Радвам се, че всички споделяте едно и също мнение.
— Всички?
— Останалите също се съгласиха да ни помогнат.
Изненадах се. Въпреки човешката част, която са загубили, приемайки вийнс, те са се съгласили.
— Питай, ако имаш въпроси.
— Засега нямам.
— Добре тогава. Да отидем да ти покажа покоите ни.
— Покоите ни? Добре, да отидем — кимнах с глава, в знак на съгласие.
Какво да го мисля, то се очакваше един ден да спим заедно и на едно легло. Излязохме от стаята и отново я последвах, като този път се движех на три-четири метра разстояние. Минавахме през бели коридори, качвахме се по асансьори, а мислите ми бяха приковани към меко казано, тъпи неща. Вместо да се чудя как нашите са приели отсъствието ми, и как ще приемат новият ми вид, аз си мислех за стаите в кораба. Дали също са от стъкло? Дали няма да бъдем изложени пред всички като по׳казно? Дали имат обичайните и основни неща в един дом? Дали спят на легло или имат някакви близки алтернативи… Главата ми бъкаше от въпроси, и то не защото много се интересувах от отговорите, а защото щеше да ми се наложи да свикна. Не бях от хората, които лесно приемат промените.
— Тук са…
— Какво…?
— Тук са новите ни покои… засега. Докато един ден не се пренесем на Земята.
Избистрих главата си от глупостите, които все си играеха игрички с мозъчните ми клетки, в неподходящ момент.
За разлика от стената, вратата бе в отличителен сив металик. Извънземната докосна с език показалеца на дясната си ръка, поставяйки го на сантиметър от средата на вратата. Изпъкнаха три пречупени по различен начин пръстена, които се завъртяха по върха на пръста ѝ. Те се извиваха, и изглежда сформираха някаква комбинация помежду си, защото се чуваше звук, който ми напомни за бандитските филми и отварящ се сейф. След секунди трите пръстенчета изчезнаха, по същия начин, по който се появиха.
На пръв поглед вратата правеше впечатление, че е доста масивна и би удържала и звяр. Но истината е, че се разпадна подобно на пух и прах.
Влизайки, по-ранните ми хипотези бяха опровергани. Измайсторено по уникален, техен си начин, покоите ни притежаваха всичко от познатия ми бит. Стаята притежаваше огромни прозорци, чиято гледка откриваше небесата. Доста сиви и лилави цветя се увиваха заедно по част от тавана. Различни помещения, отделени с дебели стъклени стени, а до тях разни скулптури, но не от мрамор, метал, дърво или нещо подобно, а изработени от материал наподобяващ ми диамант.
— Така ли изглеждат домовете ви? — гледах като дете в магазин за играчки.
— Само определени от нас могат да си позволят такъв обширен апартамент. — Тук ще става магията…
Каква ли длъжност заема на този кораб, или по-точно казано „дом“? Напълно нормалната човешка алчност, ми шушукаше в главата, че тази извънземна е добър улов. Сигурно, защото не бях свикнал да живея в охолство, но усещах, че бързо мога да свикна.
Обикалях и разглеждах стаите и за моя радост стигнах до спалнята, в която се намираше и леглото. Изглеждаше като огромен надуваем дюшек с размерите на кралска спалня, носейки се на половин метър от пода, напълнен с вода и моторно масло, изпъкващи в прозрачната материя. Нюансите бавно се движеха, и преливаха един в друг. Отдъхнах си. Не ми се искаше да спя като вампир в ковчег или като прилеп с главата надолу.
— Какво е това вътре в леглото?
— Не мисля, че ще знаеш, какво е. — Вечно подценен…
— То ли го задържа над пода?
— Правилно. Да кажем, че е нещо подобно на някои полезни изкопаеми.