— Като природния газ, нафтата и въглищата?
Загледаме ме странно, но все пак отговори:
— Сходно… Добива се от умиращи звезди. — Да… за подценяване съм…
Беше безсмислено да говоря, липсваха ми подходящите думи. Всичко ме удивляваше, а не исках да си помисли, че съм чак толкова прехласнат.
Изгарях от желание да се хвърля върху кревата и да заподскачам отгоре му.
— Почини си. Аз ще се върна по-късно.
— Да си почина? Не си ли починах достатъчно на онези пипала? Пълен съм с енергия.
— Дори за момент не си почивал по време на втория етап.
— Какво имаш предвид? Какво точно е ставало с мен тогава?
— Течността, в която се огледа… беше от теб.
— От мен?
— Този етап заменя кръвта ти с моята. По време на процедурата тялото ти се бори с промяната, която настъпва.
— Значи онова е било потта ми? Въобще не се чувствам жаден, а там долу имаше голяма локва…
— Векторите също така подхранват тялото с нужните вещества, за да издържи на постоянния стрес. Всичко протече нормално, затова не трябва да се тревожиш за себе си.
— Чувствам се добре.
— Точно това е учудващото.
— Кое е учудващото?
— Всички останали бяха в безсъзнание.
— Може би все пак не са толкова безопасни тези вектори?
— Удивена съм, колко добре възприе кръвта ми.
— Удивена? Ти не изглежда да се впечатляваш от нищо…
— В момента съм впечатлена от теб. — А аз от теб — още повече!
— Не изглеждаш като човек… такова… извънземна, която е способна… да… Нещо не се чувствам добре…
Зави ми се свят и загубих цялата си жизненост. Взирайки се в лицето ѝ, неусетно падах назад към носещия се дюшек, пълен с нещо, добивано то умиращи звезди.
— Изглежда е време? — дочух бегло да споменава.
— По дяволите, става ми навик — измъмрих с тих глас. — Но това легло е наистина страхотно, сякаш знае точно как ще ми е удобно…
Притворих очи и се отдадох на почивката, от която наистина имах нужда.
Пренесох се обратно на поляната с огромния речен камък. Оттам започна всичко.
Усетих пареща болка на мястото, където ми бе сложена гривната. Погледнах йероглифите, които се бяха впили в кожата ми. Дори, разбирайки езика им, не се бях сетил да прочета какво пише на ръката ми. За моя голяма изненада не можех да разпозная знаците, а те пулсираха, сякаш се опитваха да ми се разкрият. Паренето се усили. Концентрирах се над всеки символ поотделно. Оформиха се познати букви. Прочетох ги една по една, а крайният резултат, беше име — „Луна“ с ударение на „у“. Изричайки името на глас, болката стана неописуема и изкрещях.
Събудих се целия в пот, а отстрани стоеше тя, гледаща и натискаща нещо в стъклената стена до леглото.
— Изглежда напредна с още една стъпка?
— Твоето ли е името на ръката ми?
— Да. Името ми е Луна.
Каза го по същия начин, по който предполагах, че ще го изрече. Изправих се и седнах отстрани на леглото, а краката ми не можеха да стигнат пода.
— Какво пише на твоята гривна?
Протегна ръката си.
— „Ново начало“… — прочетох на глас.
— Да — и продължи да си ръчка в стената. — Поне се обърни, когато разговаряш!
— Нужно ли беше името ти да бъде изписано върху кожата ми?
— Това показва на коя вийнс принадлежиш и коя носи отговорност за теб.
— Носиш отговорност за мен?
— Вие сте импулсивен вид. Може да сторите нещо, което за нас да е необичайно и неправилно.
— Мога да ти създам неприятности значи?
— Да. В последствие може и да бъда понижена при гласуване. — Коз!
— Как точно се нарича вида ви? Вече разбрах, че не е вийнс…
— Ерени. — Също като този кораб…
— Предполагах, че ще започва с „В“.
— Защо си помислил така? — попита ме тя, обръщайки се най-накрая към мен.
— Велс… вийнс… Така ми дойде…
— Примитивна подредба… Нормално за човек.
— За глупав ли ме имаш?
— Не съм казала такова нещо.
Нещата отиваха към детска кавга. Опитах да приключа спора.
— Не се води, не се кара…
— Какво означава това?
— Оставям ти го за домашно.
— Примитивни — отговори тя, обръщайки се отново към заниманието си. — Ще отнеме време, докато ви променим.
— Успех… Мога ли да те попитам нещо?
— А как ще получиш отговорите си в противен случай? Ти сива…
— За надписа на гривната ти… Разбирам го донякъде, но какво точно означава…
— Част от нас вярват, че ще намерят начин да спасят Вторите от гибел. Но аз не вярвам в това, за разлика от много други. Времето им почти изтече.
— Не очаквах да има разделение между вас.
— Нашите гривни демонстрират желание за живот. По този начин показваме на Втория вид и тези вийнс с тях, че сме избрали да продължим напред.